Жертвата
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Жертвата». Краткое содержание книги:
— Просто погледни фактите, Рики. Това вече е бедствие. И ако не го овладеем веднага, ще се наложи да викаме помощ.
— Помощ ли? Каква помощ?
— Пентагона. Военните. Ще трябва да повикаме някой, за да овладее рояците.
— Господи, Джак! Не можем да си го позволим.
— Нямаме избор.
— Но това ще съсипе компанията. Никога повече няма да си осигурим инвестиции.
— Това изобщо не ме вълнува. — Бях ядосан от онова, което ставаше в пустинята. Верига от неправилни решения и грешки в продължение на цели седмици и месеци. Като че ли всички в „Займос“ бяха избирали краткосрочни решения и кърпежи, бързи и нечисти. Никой не бе обръщал внимание на дългосрочните последици.
— Виж, имаш рояк беглец, който очевидно е смъртоносен — казах аз. — Не можеш да се мотаеш повече.
— Ама Джулия…
— Джулия я няма.
— Ама тя каза…
— Не ми пука какво е казала, Рики.
— Ама компанията…
— Майната й на компанията, Рики. — Хванах го за раменете и го разтърсих. — Не разбираш ли? Ти не искаш да излезеш навън. Страх те е от това нещо, Рики. Трябва да го убием. И ако не го убием скоро, ще се наложи да извикаме помощ.
— Не!
— Да, Рики.
— Ще видим! — изсумтя той. Тялото му се напрегна, очите му гневно заблестяха. Той ме сграбчи за яката. Наблюдавах го неподвижно. След няколко секунди Рики ме пусна, потупа ме по рамото и приглади яката ми. — Уф, по дяволите, Джак. Какви ги върша? — И гузно ми се ухили. — Извинявай. Много съм изнервен. Прав си. Абсолютно си прав. Майната й на компанията. Трябва да го направим. Трябва веднага да унищожим рояка.
— Да — без да откъсвам поглед от него, казах аз. — Трябва.
Той мълчеше. Накрая каза:
— Мислиш, че се държа странно, нали? И Мери мисли, че се държа странно. Онзи ден ми го каза. Странно ли се държа?
— Ами…
— Можеш да ми кажеш.
— Може би малко. Спиш ли достатъчно?
— Не. Два-три часа.
— Може би трябва да пиеш някакви хапчета.
— Пих. Не помагат. От проклетото напрежение е. Тук съм вече от седмица. Това място направо те изнервя.
— Сигурно.
— Да. Е, както и да е. — Сякаш внезапно засрамен, Рики се извърна. — Виж, ще поддържаме радиовръзка. Ще съм с вас във всяка ваша стъпка. Много съм ти признателен, Джак. Ти въведе ред и здрав разум. Само внимавай, нали?
— Разбира се.
Той се отдръпна.
Минах покрай него и излязох.
Докато вървях по коридора към електростанцията сред рева на климатичната инсталация, Мей ме настигна и закрачи до мен.
— Наистина не се налага да идваш навън, Мей — казах й. — Можеш да ме насочваш по радиостанцията как да се оправя с изотопите.
— Не ме интересуват изотопите — тихо отвърна тя. — А заекът.
Не бях сигурен, че съм я чул добре.
— Кое?
— Заекът. Трябва пак да видя заека.
— Защо?
— Нали си спомняш оная тъканна проба, която взех от стомаха му? Е, преди няколко минути я погледнах под микроскопа.
— И?
— Боя се, че имаме големи проблеми, Джак.
Шести ден, 14:52
Пръв излязох навън и примижах от ярката слънчева светлина. Въпреки че наближаваше три, слънцето прежуряше. Горещ вятър развя панталона и ризата ми. Доближих микрофона до устните си.
— Чуваш ли ме, Боби?
— Да, Джак.
— Имаш ли картина?
— Да.
Чарли Дейвънпорт излезе навън и се засмя.
— Знаеш ли, Рики, ти наистина си тъпак. Знаеш ли го?
— Спести си остроумията — разнесе се в слушалките ми гласът на Рики. — Знаеш, че не обичам комплиментите. Просто свършете работата.
Към нас се присъедини Мей. На рамото й висеше раница.
— За изотопите — поясни тя.
— Тежки ли са?
— Контейнерите са тежки.
После излезе Дейвид Брукс, плътно следван от Роузи. Когато стъпи на пясъка, тя сбърчи лице.
— Господи, колко е горещо!
— Е, пустините обикновено са горещи — обади се Чарли.
— Стига с тия тъпотии, Чарли.
— Е, с какъвто се събереш… — Той се оригна.
Напрегнато обхождах с поглед хоризонта, ала не забелязах нищо. Колите бяха паркирани под навес на петдесетина метра от нас. Той свършваше с квадратна бяла бетонна сграда с тесни прозорци. Това бе складът. Запътихме се натам.
— Там има ли климатик? — попита Роузи.
— Да — отвърна Мей. — Обаче пак е горещо. Лоша е изолацията.
— Не е ли херметизирано? — учудих се аз.
— Не съвсем.
— Това означава „не“ — засмя се Дейвънпорт, после заговори по микрофона си: — Как е вятърът, Боби?
— Трийсет и три километра в час — отвърна Боби Лембек. — Хубав силен вятър.
— А кога ще утихне? По залез ли?
— Сигурно. Още три часа.
— Предостатъчно време — казах аз.
Забелязах, че Дейвид Брукс мълчи и мрачно се влачи към сградата. Роузи го следваше по петите.