Червена лилия
- Автор: Робертс Нора
- Серия: in the garden #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червена лилия». Краткое содержание книги:
От векове голямата стара къща в покрайнините на Мемфис е обитавана от фамилията Харпър. Откакто се помнят всички, из коридорите й броди призракът на Печалната невеста, която пее приспивни песни нощем…
Хейли Филипс пристига в Мемфис с надеждата за ново начало за себе си и нероденото си дете. Не иска подаяния от далечната си роднина Роз, а само работа в процъфтяващия й градинарски център „В градината“. Намира дом, в който е заобиколена от красота и най-добрите приятели на света — сред тях е и Харпър, синът на Роз. За радост на младата жена, малката й дъщеричка Лили силно се привързва към него. Но фантазиите на Хейли за Харпър като нещо повече от приятел я изпълват с тревога…
Бои се, че ако се предаде на желанието, основите, които са поставили с него, ще рухнат. Особено когато започва да подозира, че чувствата й вече не са изцяло нейни. Проблясъци от миналото и поредица странни прояви я карат да повярва, че Печалната невеста е намерила начин да прониква в съзнанието и тялото й. Време е Невестата най-сетне да намери покой, за да може Хейли отново да опознае собственото си сърце и да реши дали е готова да го изложи на риск…
— Зная, мамо. — Той сложи ръката си върху нейната. — А как го разбра за Мич?
— Мислех си, че вече съм твърде препатила, за да видя звездите, които някой би ми свалил… Поне в началото. Беше по-бавно и плахо. И той ме разсмиваше и ме караше да мечтая и да тръпна. В един миг от това бавно и плахо изкачване го погледнах и отново почувствах топлота в сърцето си. Бях забравила какво е да я усещаш.
— Мич е добър човек. Обича те, гледа те, когато влизаш или излизаш от стаята. Радвам се, че го намери.
— Аз също.
— А срещата ти с татко? Под коя върба беше?
— О, беше под едно голямо, красиво старо дърво отзад, до някогашните конюшни. — Роз замълча, погледна към руините и посочи натам. — Скоро Джон дойде отново и издълба инициалите ни в кората му. Но следващата нощ мълния порази върбата и я разцепи надве… Господи!
— Амелия… — тихо промълви той.
— Най-вероятно. Досега не ми бе хрумвало, но си спомням, че нямаше буря. Прислужниците говореха за дърво, ударено от гръм, без да е имало буря.
— Значи още тогава е показвала нрава си — замислено рече Харпър.
— Колко подло от нейна страна! Плаках за тази върба. Бях се влюбила под нея и заплаках, докато градинарите разчистваха останките й.
— Не се ли питаш дали Амелия не е имала и други агресивни прояви, когато мислехме, че е добронамерена? Дребни, незначителни събития, на които не сме обръщали внимание и сме ги смятали за резултат от нелепи случайности. — Той отново се загледа в къщата и се замисли за това, което означаваше тя за него… и за онази, която бе бродила из нея дълго преди раждането му. — Никога не е била добронамерена.
— Таяла е в себе си целия този гняв, потискала го е.
— Понякога е бликвал като вода през пролука в бент. Ала стихията става все по-неудържима. Не можем да я обуздаем, мамо! Трябва да я отприщим и оставим да изтече до капка.
— И как ще стане това?
— Като разрушим бента.
По здрач Хейли се разхождаше в градината. Детето бе заспало, а бебефонът бе при Роз и Мич. Видя колата на Харпър, което означаваше, че той е някъде наблизо. Но не беше в къщата си, защото тя бе почукала и надникнала през прозорците.
„Не сме сиамски близнаци“, напомни си Хейли. Той не бе останал за вечеря, каза, че се налагало да излезе за нещо, но щял да се върне, преди да се стъмни.
Е, вече почти се беше мръкнало и тя просто се питаше къде е Харпър.
Освен това обичаше да се разхожда в градината привечер. Дори при сегашните обстоятелства. Действаше й успокояващо, а тя определено се нуждаеше от утеха, след като безброй пъти мислено си преповтори историята, която й бе разказал за гривната.
Сигурна бе, че все повече се приближават към отговорите. Но вече не бе толкова уверена, че всичко ще свърши, щом ги открият.
Може би Амелия нямаше да се задоволи и да се откаже от последните си връзки с този свят, за да се пресели в… отвъдния.
Явно се чувстваше добре, щом се вселяваше или въплъщаваше в чуждо тяло от плът и кръв? Хейли бе убедена, че както и да се наричаше това, то й доставяше удоволствие. Но това бе ново преживяване не само за Амелия, но и за самата нея.
„Ако се случи отново… Всъщност, когато се случи — поправи се тя и си заповяда да приеме неизбежното, — тогава ще бъда по-бдителна и по-подготвена“.
Нима целта й не бе именно такава, докато бродеше тук сама в полумрака? Нямаше смисъл да се самозаблуждава, че не е съзнателен ход. Беше отправяне на предизвикателство: Хайде, ела, кучко! Искаше да види доколко ще може да владее положението и как ще се справи с него, когато няма кой да я защити. Или щеше да пострада?
Но нищо не се случваше. Хейли се чувстваше съвсем нормална, беше на себе си…
Дори когато идващ от сенките шум я накара да подскочи. Спря се, раздвоена между мисълта за бягство и готовността за битка. Напрегнато се ослуша, долавяйки ритмично повтарящите се звуци, докато плахо пристъпваше напред.
Приличаха на… Не, не беше възможно! Все пак сърцето й се разтуптя, когато си представи призрачния силует, копаещ гроб.
Гробът на Амелия. Струваше й се правдоподобно. Може би това бе отговорът, най-сетне! Реджиналд я бе убил и погребал някъде в имението. Сега щеше да узнае мястото на гроба в едно от малкото неразровени кътчета. Тогава щяха да сложат някакъв знак или паметна плоча… или каквото се правеше в подобен случай.