Червена лилия
- Автор: Робертс Нора
- Серия: in the garden #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валентина Атанасова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Червена лилия». Краткое содержание книги:
От векове голямата стара къща в покрайнините на Мемфис е обитавана от фамилията Харпър. Откакто се помнят всички, из коридорите й броди призракът на Печалната невеста, която пее приспивни песни нощем…
Хейли Филипс пристига в Мемфис с надеждата за ново начало за себе си и нероденото си дете. Не иска подаяния от далечната си роднина Роз, а само работа в процъфтяващия й градинарски център „В градината“. Намира дом, в който е заобиколена от красота и най-добрите приятели на света — сред тях е и Харпър, синът на Роз. За радост на младата жена, малката й дъщеричка Лили силно се привързва към него. Но фантазиите на Хейли за Харпър като нещо повече от приятел я изпълват с тревога…
Бои се, че ако се предаде на желанието, основите, които са поставили с него, ще рухнат. Особено когато започва да подозира, че чувствата й вече не са изцяло нейни. Проблясъци от миналото и поредица странни прояви я карат да повярва, че Печалната невеста е намерила начин да прониква в съзнанието и тялото й. Време е Невестата най-сетне да намери покой, за да може Хейли отново да опознае собственото си сърце и да реши дали е готова да го изложи на риск…
— Е, какво узнахме дотук? — запита Харпър. — Заможно семейство, над средната класа…
— Единствената жива наследница е Мей Хопкинс Айвс-Фицпатрик, дъщеря на Етел — прочете Дейвид от записките, които бе водил в съдебния архив. — На седемдесет и шест години е, два пъти се е омъжвала и е овдовявала. Можеш да ми благодариш, че успях да извлека тази информация с методите на Мич, които старателно наблюдавам и усвоявам.
— Да видим дали чарът ти ще ни помогне да узнаем кога майка й се е сдобила с гривната.
Позвъниха на вратата и зачакаха в следобедната жега.
Жената, която отвори, бе с късо подстригани, лъскави кестеняви коси и избледнели сини очи зад очилата с модерни позлатени рамки. Беше дребничка, не по-висока от метър и петдесет, елегантно облечена с тъмносин памучен панталон и снежнобяла риза. На врата си носеше перлена огърлица, на ръцете — пръстени със сапфири, а на ушите — изящни златни халки.
— Нямате вид на хора, които се занимават с разносна търговия — каза тя с дрезгав глас и задържа ръката си на дръжката на остъклената врата.
— Не сме търговци, госпожо — потвърди мъжът с най-чаровната си усмивка. — Казвам се Харпър Ашби, а това е приятелят ми Дейвид Уентуърт. Бихме искали да разговаряме с Мей Фицпатрик.
— Вече го правите.
Жената изглеждаше поне с десет години по-млада от истинската си възраст — седемдесет и шест. „Дължи се на гените й или по-вероятно на пластичната хирургия“, помисли си Харпър.
— Приятно ми е, госпожо Фицпатрик. Осъзнавам, че ще прозвучи малко нахално, но може ли да влезем и да поговорим с вас?
Колкото и слаби да бяха бледите й очи, погледът им го прониза като стрела.
— Нима приличам на слабоумна старица, която би допуснала непознати мъже в дома си?
— Разбира се, че не, госпожо — успокои я Харпър. Но се запита защо жена, която твърди, че е разумна, вярва, че стъклената врата е достатъчно надеждна преграда. — Тогава, ако нямате нищо против, ще ви задам само няколко въпроса…
— Ашби ли казахте?
— Да, госпожо.
— Имате ли някаква връзка с Мириам Норууд Ашби?
— Да, госпожо. Беше моя баба по бащина линия.
— Бегло я познавах.
— Аз не мога да кажа същото.
— Не бих и очаквала, тя почина твърде отдавна. Значи ти си момчето на Розалинд Харпър.
— Да, госпожо, най-големият й син.
— Срещали сме се няколко пъти. Първият беше на сватбата й с Джон Ашби. Приличаш на нея, нали?
— Да, така е, госпожо.
Тя отмести поглед към Дейвид.
— Но това момче не е твой брат.
— Приятел на семейството съм, госпожо Фицпатрик — каза Дейвид с ослепителна усмивка. — Живея в Харпър Хаус и работя за Розалинд. Може би ще се почувствате по-спокойна, ако се обадите на госпожа Харпър, преди да разговаряте с нас. С удоволствие ще ви дадем номер, на който можете да се свържете с нея, и ще почакаме тук, докато позвъните.
Вместо това, тя отвори вратата.
— Не вярвам внукът на Мириам Ашби да е способен да ме халоса по главата. Влезте.
— Благодарим ви.
Къщата бе безупречно чиста и поддържана като собственичката си. Минаха по лъснат дъбов паркет край бледозелени стени. Госпожа Фицпатрик ги покани в просторния хол, обзаведен в съвременен, почти минималистичен стил.
— Предполагам, че бихте пийнали нещо, момчета.
— Не искаме да ви притесняваме, госпожо Фицпатрик — каза Харпър.
— Ще ви почерпя само с подсладен чай. Седнете, идвам след минута.
— Изискана е! — отбеляза Дейвид, когато тя излезе от стаята. — Малко остаряла, но от класа.
— Къщата или жената?
— И двете. — Той се настани на дивана. — Правилно заложи на името Ашби-Харпър. С чар не би успял да я предразположиш.
— Интересно е, че е познавала баба ми. Доста по-млада е от нея. Както, че е била поканена и на сватбата на майка ми. Толкова преплетени пътища… Може би някой от предците й е познавал Реджиналд или Беатрис.
— Съвпаденията са случайност само ако нямаш отворено съзнание.
— Когато живееш в къща, обитавана от призрак, съзнанието ти е като портал. — Харпър скочи на крака, щом Мей влезе с поднос и чаши. — Благодарим ви, че се съгласихте да ни отделите време, госпожо Фицпатрик. — Взе подноса и го сложи на масичката. — Ще се постараем да бъдем кратки.
— Баба ти беше добра жена. Не бяхме близки приятелки, но дядо ти и първият ми съпруг имаха малко съвместно начинание преди години — търговия с недвижими имоти. Това донесе значителни приходи на всички. Е, защо внукът й потропа на вратата ми? — попита накрая тя.