Древноиндийската култура
- Автор: Чолаков Стефан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Древноиндийската култура». Краткое содержание книги:
Всичко казано за характера на индийското общество през епическия период изглежда твърде добро, за да бъде реално. И човек се пита дали в поемите е пресъздаден идеалът на съставителите или са отражение на нещо действително съществуващо. От свидетелствата на редица литературни източници се вижда, че става дума действително за общество, което в голяма степен въплъщава идеала. Изключителна роля за формирането на такова общество има религията и по-конкретно идеалът на дхарма. Дхарма не е външно налагана норма на поведение. Тя е нравствено и още по-точно духовно излъчване на индивида в изпълнение на неговия дълг. Както истинската артистична дарба оцветява целия изглед на художника, пренася се не само в неговите творби, но напира в неговото слово, походка, в начина му на общуване, в начина му на гледане, в най-обикновените му жестове, така дхарма придава свят, блажен и възвишен вид на своя носител и въвежда особен аромат и мекота във всичките му действия. От всеки човек се очаква да посвети своите най-добри качества в служба на обществото. Но това не е достатъчно, ако не е съпроводено от истински стремеж към дхарма, защото и с мобилизиране на най-добрите си качества, и с на пръв поглед добри намерения човек може да достигне до неприемливи резултати. Външно добри и полезни за обществото дела могат да бъдат вършени и със скрити мотиви — придобиване на евентуално надмощие над другите и използуването му за своя изгода. Това противоречи на идеала на дхарма и носи неодобрението на хората.
Никой идеал не би бил такъв, ако е постигнат от всички в обществото. Несъмнено такъв е случаят и с индийската цивилизация от времето на епоса. Но че идеалът на дхарма е владеел сърцата на хората, че обществото е постигнало твърде високо нравствено равнище, в това не може да има съмнение. Характери като Рама, Сита, Арджуна и още много други в поемите са способствували за формиране живота на много хора, които истински са се стремели към дхарма. Затова не са и малко хората в Индия с различно призвание и социален статус, които са се радвали на вътрешно съвършенство и свобода, посветили своите способности и сили за доброто на другите.
От казаното за Бхагавадгита и за бхагаватизма като център в религиозното учение на Махабхарата би могло да се остане с впечатлението, че това е единствената проповядвана в поемите религия. В действителност не е така. Макар да върви в руслото на ведическата традиция, религията на поемите не е нейна репродукция. Големи промени са налице както в концепцията за боговете, така и в живота на обществото. Както вече видяхме, старите ведически богове са загубили много от своите черти и са станали повече човешки по вид, слово и действия. Нови като Сканда и Вайшравана са се появили. Други от незначителни са се придвижили към върха на пантеона. Обожествяването на герои и мъдреци било в пълен ход. Целият свят на богове и полубогове, на живи същества и неживи предмети се схваща като непрекъснат процес на сътворение и разрушаване, изпълващ вечността с постоянен ритъм. И всичко това било подчинено на закона на карма.
Точно тук се появява учение, което не е ново, но което придобива изключително значение за по-нататъшното религиозно и философско развитие. Това е доктрината, че законът на карма може да бъде повлиян в положителна посоката от милостта на върховния бог, наричан с различни имена, но разбиран най-вече като Ишвара, и от безграничната любов и вяра на почитащия към божеството — бхакти. Бог Кришна бива идентифициран с Вишну и още един бог на паралелно развиващ се култ — Нараяна. В Махабхарата освен Бхагавадгита са включени още няколко религиозни трактата — Нараяния, Вишвапакхяна и други. Но и с това картината не е завършена. Значително влияние придобиват две други секти — едната, почитаща Шива-Пашупати, а другата — Суря. Нарастването на двете секти заплашвало единството на арийското общество, затова сепаратистките тенденции, заложени в тях, трябвало да се неутрализират. Изходът бил намерен в сближаването на Вишну като бог на бхагаватизма с Шива. Това пък подготвило почвата за появата на доктрината за Тримурти — божеството с три лица и единна същност. Във формата на Брахма единният бог създава Вселената, във формата на Вишну-Кришна я запазва и във формата на Рудра-Шива успокоява Вселената във вечен сън, т.е. връща я към абсолюта, разрушавайки видимото. По-нататъшна стъпка била направена, като всички велики богове от ведическия период — Индра, Суря, Варуна, Яма, Агни били идентифицирани с Тримурти и разглеждани само като отделни изяви на върховния дух — едновременно проявен и непроявен.