Името на розата [Il nome della rosa - bg]

— Но и едните, и другите почитаха еднакво Йоахим Калабрийски — настоя абатът. — Можете да попитате за това вашия събрат Убертино.

— Искам да напомня на Ваше Преподобие, че сега той е ваш събрат — рече Уилям, като се усмихна и направи лек поклон, сякаш искаше да поздрави абата за придобивката, която бе спечелил орденът, приемайки човек с такава репутация.

— Знам, знам — усмихна се абатът. — Известно ви е с каква братска загриженост нашият орден прие спиритуалите, когато върху тях се стовари гневът на папата. Нямам предвид само Убертино, но и мнозина други по-нисши братя, за които знаем малко, но за които навярно би трябвало да е известно повече. Защото се е случвало да даваме приют на бегълци, явили се облечени с раса на миноритите, а едва по-късно узнавах, че редица събития в техния живот са ги тласкали за известно време твърде близо до хората на Долчино…

— И тук ли? — запита Уилям.

— И тук. Може би ви разкривам нещо, за което всъщност знам малко, във всеки случай твърде малко, за да обвинявам. Но тъй като разследвате живота в тази обител, добре е и вие да знаете това. Ще ви кажа, че подозирам — обърнете внимание, подозирам — въз основа на неща, които съм чул или за които съм се досетил, че има един неясен период в живота на нашия ключар, който пристигна тук преди години заедно с миноритите.

— Ключарят ли? Ремиджо от Вараджине, привърженик на Долчино? Струва ми се, че това е най-кроткото създание, най-малко разтревоженото от въпроса за бедността създание, което съм виждал… — рече Уилям.

— Аз наистина не мога да кажа нищо против него, използвам добрата му служба, за която му е признателно и цялото братство. Но ви казвам това, за да разберете колко е лесно да се открие връзката между един монах и един просещ монах.

— Ваше Преподобие, пак не сте справедлив, ако ми разрешите да се изразя така — възрази Уилям. — Ние говорехме за хората на Долчино, а не за просещите монаси. За тях могат да се говорят различни неща, без дори да знаем за кои от тях става дума, тъй като имат най-различни имена, но никой не може да ги обвини, че проливат кръв. Най-много могат да бъдат обвинени, че прилагат на практика, без да проявяват кой знае колко разум, неща, които спиритуалите са проповядвали по-уверено и вдъхновявани от истинска обич към Господа; в това отношение аз съм съгласен, че разделителната линия между едните и другите е твърде крехка…

— Но просещите монаси са еретици! — прекъсна го рязко абатът. — Те не се ограничават да поддържат тезата за бедността на Христос и апостолите, учение, което — макар и да не го споделям — може да бъде успешно противопоставено на авиньонската надменност. Но от това учение просещите монаси стигат до практически извод, като оповестяват правото на бунт, на плячкосване, на извращаване на нравите…

— Но кои просещи монаси?

— Поначало всички. Знаете, че те са се опетнили със страшни Престъпления, не признават брака, отричат ада, вършат содомия, приемат богомилската ерес от България и Драговица…

— Моля ви — рече Уилям, — не смесвайте различни неща! Говорите, сякаш просещите монаси, патарените, валденсите, катарите, българските богомолци и еретиците от Драговица са едно и също!