Специалист от Сицилия
- Автор: Луис Норман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Желяз Янков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Специалист от Сицилия». Краткое содержание книги:
— Едва ли. Един от докторите в болницата се ребчи. Ако не вземем мерки, ще извика щатската полиция.
— Какви мерки?
Вайсман сви рамене, в погледа му се четеше нерешителност и несигурност.
— Кой е правил тези снимки?
— Нашият фотограф. Не знаеше кой е замесен в тази работа.
— Можеш ли да вземеш негативите?
— Мога, разбира се, но когато фотографът на щатската полиция се залови да щрака, снимките ще бъдат същите.
— Нямаше ли някаква уговорка щатската полиция да не се занимава с нашия град?
— В случай на дребни нарушения, да. Но това е голяма история, мистър Стивънс. В някои щати за такова нещо изпращат на електрическия стол. Всеки съдия, който види тези снимки, ще осъди сина ви поне на десет години.
— Слушай, Вайсман, а кой ти каза, че моят син е извършил това? Не е синът ми. Тук има нещо нагласено. — Обзет от гняв, дон Винченте почти повярва на думите си. Виктор беше изнасилил малолетно момиче, той знаеше това, но нищо не можеше да го убеди, че синът му е нанесъл тези рани, показани на снимките. Какво целеха тези хора? Какво им пречеше да извадят от полицейските архиви набор снимки от някое дело за изнасилване и да използват сегашните му неприятности, за да го изръсят? Дон Винченте знаеше всичко за Вайсман, по-специално това, че всяка седмица е събирал по пет долара от всяка проститутка в Солсбъри. Той беше от онези хора, които дон Винченте просто не можеше да търпи, макар че беше принуден да прибягва до услугите им.
— Вземи тези снимки и се махай оттук, Вайсман — каза той. — Ако стане така, че някой ден синът ми го изправят пред съда и излязат наяве снимки като тези, на другия ден ти се връщаш там, откъдето започна — ще биеш крак по улиците.
Дон Винченте позвъни на кмета Грубшек.
— Джордж, този конски задник Вайсман беше при мен с куп снимки. Знаеш ли за какво става дума?
— Подочух нещо — отговори Грубшек. — Не звучи много приятно. Нещо за сина ти и за някакво малолетно момиче.
— Имаше си някаква неприятност с момичето, което прислужва у нас. Някаква хлапачка от Пуерто Рико. Нали ги знаеш какви са. Разправят, че сега всички те пафкат опиум. Ако тя или семейството й имат някакви оплаквания, готов съм да ги изслушам. Можеш ли да се свържеш с тях? Предпочитам да оставя това на теб. А за Вайсман какво да ти кажа — нещо не ми харесва у този човек. Може би трябва пак да го направим обикновен полицай. Добре ще е да се свържеш колкото се може по-скоро със семейството на това момиче, Джордж, и да уредиш нещата така, както намериш за най-добре. Ще направиш ли това и да ми кажеш какво става?
— Разбира се. Винсент. Ще ти позвъня, щом науча нещо.
— И кажи на Вайсман, че ако чуя пак за тези снимки, лично ще му подпаля задника.
— И това ще направя. — Грубшек се сети нещо. — Къде е сега Виктор?
— Излезе да се поразкара с колата — каза дон Винченте. — Тази история доста го разтревожи. Казах му да излезе, да иде някъде и да се поразведри.
— Може би ще е по-добре да не се мярка навън през следващите няколко дни — рече Грубшек. — Тези хора са разстроени, а момичето сигурно има братя. Някои от тези пуерториканци са доста буйни.
През двадесетте години бащата на Грубшек, полски емигрант, работеше в ужасния завод за костено брашно на чикагската кланица с двадесет и три долара седмична заплата. Синът му сега беше собственик на шивачница с осемдесет работника, в която дон Винченте имаше скромен дялов капитал от 20 000 долара. Грубшек живееше в най-голямата къща на „Шамплейн авеню“, имаше малка яхта и очакваше до края на мандата си — още близо три години — да натрупа някъде към един милион долара от рушвети и от това, че държеше здраво в ръцете си шефа на плановия отдел в градския съвет. Сега Грубшек беше жертва на една дилема. Слуховете и собственото му тънко обоняние му подсказваха, че дон Винченте може би изживява последните си дни като фактор в Солсбъри. Говори се, че той бърза да разпродаде тукашните си имоти и прехвърля капитала си в чужбина, а хората, които само формално бяха собственици на заведенията по „Дуайт стрийт“, признаваха в частни разговори, че вече не получават нареждания от дон Винченте. От друга страна, не се знаеше до каква степен дон Винченте държи още в ръцете си избирателния апарат, затова Грубшек се опасяваше, че ако в този критичен момент не помогне на най-видния гражданин в Солсбъри, шансовете му да бъде преизбран ще бъдат нищожни.
Семейство Касалс живееше на последния етаж в един блок на „43-та“ улица. Мъжът с жената и две малки деца живееха в една-единствена стая с два дюшека на пода, три стола, един скрин, готварска печка и куп счупени играчки. Когато Грубшек започна да обяснява какво го води тук, Касалс на бърза ръка експедира семейството навън и покани кмета да седне в едно изпокъсано кресло. Грубшек остана изненадан, че Касалс е съвсем млад човек с гладко лице, умни очи и огромно чело, над което стърчаха снопчета преждевременно побеляла коса. Беше един от последните топли есенни дни; притиснат между високите сгради, въздухът не помръдваше, а писъците на играещите на двора деца, усилени от акустиката, долитаха като крясъци на първобитни ловци. Над една трета от мръсния прозорец висеше накриво — като просната да съхне рибарска мрежа — кафяво перде. Във въздуха се носеше тежката неприятна миризма на евтин полурафиниран зехтин.