Безизходица [Worst Case - bg]

— О, знам как стават тези работи — кимна Уеб. — Това е една от традициите в „Сейнт Едуардс“, които не са се променили. Не е лесно да те приемат тук, нали? Хайде да отидем заедно.

Късо подстриганият пазач на средна възраст ги видя иззад стъклените врати и веднага натисна бутона, щом позна треньора. Франсис отново преглътна смутено, като пристъпи вътре. Не му бе останало време да разузнае, пък и не бе сигурен дали неубедителното му извинение щеше да свърши работа.

— Той е с мен, Томи — обясни Уеб и се подписа за двамата в дневника за посетители. — Това е Франсис З., наш възпитаник. Има много важна работа тук.

— Няма проблеми, треньоре — кимна пазачът и вдигна палец.

Франсис избърса потта от челото си, докато вървяха по коридора с шкафчетата. Мимоходом надникваше и в класните стаи. И изведнъж се притесни… Какво, по дяволите, ставаше тук? Всичките стаи бяха празни.

— Къде са учениците? — попита той с колкото можа по-небрежен тон.

— Има събрание в големия салон. През миналия сезон бейзболният ни отбор стигна до щатските финали. Ех, ако можеше и моите момчета да стигнат дотам.

Събрание. Дали това няма да усложни всичко? Вероятно. Но нямаше време да променя нещо. Ще се наложи да импровизира.

Треньорът потупа Франсис по рамото, щом спряха пред една врата с надпис „Само за персонала“.

— Ела някой път да се видим, Франсис. Да си поговорим или да си изпробваме силите. Да проверим дали още имаш спортен дух. Много се радвам, че се видяхме…

— Също и аз, Джери. Благодаря ти за всичко — кимна му Франсис с усмивка.

„Благодаря ти, че ми помогна да започна най-черния ден в историята на «Сейнт Едуардс», надут пуяк такъв“, каза си той, докато го гледаше как се отдалечава.