Нинджа срещу Плаващия град (Част I)
- Автор: ван Ластбадер Эрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нинджа срещу Плаващия град (Част I)». Краткое содержание книги:
При търсенето на местонахождението на Плаващия град Линеър и приятелят му Лю Кроукър бавно и болезнено проникват в мрежата на зловещ заговор, пуснал своите пипала от врящите задни улички на Сайгон чак до висшите ешелони на властта във Вашингтон и Токио…
Прекосявайки кървавата линия, разделяща доброто от злото, секса от смъртта и любовта от предателството, двамата приятели наближават до развръзка, която ще ви остави без дъх!
Абраманов почувства, че всеки миг ще повърне. Развълнуваната повърхност на морето бързо летеше насреща му, в ноздрите го удари миризма на фосфор и водорасли, интензивна като радиация. Мина му през ума, че съдбата на Федоров май ще се окаже за предпочитане пред неговата. Бързата смърт има определени предимства пред удавянето. Внезапен порив на ураганния вятър подхвана парашута му, точно както преди малко това стана и с Федоров. Въжетата лудо се залюляха, за момент му се стори, че Бог е чул молбата му и е решил да я изпълни…
Но платът издържа и парашутът продължи да се носи косо над развълнувания океан. Над главата му се появи гигантската сянка на транспортния самолет, дори бурята утихна за миг, сякаш решила да се наслади на величествената гледка. Носът на ТУ-10 плавно се заби във водата, дори воят на вятъра не можа да заглуши противното скърцане на метал. Тялото на Абраманов се разтърси като перце, сякаш от близка експлозия с огромна сила.
Напрегна мускули и се сви, краката му почти докосваха вълните. После бурята възобнови злокобния си танц, вятърът подхвана тялото му и го запрати със страшна сила в утробата на Южнокитайско море, много по-близо до потъналия самолет и опасния му товар, отколкото той самият би желал…
Нещо изпука, тялото му бе пронизано от остра болка. Господи, кракът ми! Това беше всичко, което успя да помисли, преди вълните да се сключат над главата му.
Рок дишаше с пълни гърди. Морският въздух тежеше от миризмата на фосфор, разлагащи се водорасли и охлювчета, на гниещи под яркото слънце рибешки глави. Катерът плавно се полюшваше върху изумрудените вълни.
— Почти стигнахме — обади се Абраманов.
Очите на Рок напуснаха блестящата повърхност на армейската пушка „М-16-А1“, ръцете му прекратиха любимото занимание — да смазват и почистват това великолепно оръжие. Абраманов прекосяваше палубата, тромавата му фигура наподобяваше кафяв мечок. Пътуването се оказа доста кратко, помисли си Рок. Което не означава, че ще бъде по-кратко от евентуалното пътуване до оня свят…
Живееше в Азия толкова отдавна, че почти не си спомняше за истинската си родина. Понякога я сънуваше, душата му винаги се изпълваше с гняв и страх. Спомените му бяха смътни и разпокъсани, неизменно свързани с баща му — пиян, изгонен от поредната работа, гаден…
— Хайде, младши — бръмваше призрачният глас. — Сега двамата с теб сме сами, няма я майка ти, никой не може да отърве смърдящия ти задник… После отмяташе завивките и го удряше зад ухото с такава сила, че Рок почти припадаше от болка. Това се повтаряше безконечно, чак докато се събуди… Какво беше то? Кошмар или спомен от далечното минало?
Ясен спомен имаше единствено от деня, в който за пръв път гледаше баща си от горе на долу. Години наред беше тренирал във военизирания лагер за доброволци, след приключването на подготовката получи отпуск и се върна у дома. За пръв и последен път. Едно светкавично ляво кроше беше достатъчно и баща му се просна на тротоара в гетото на Питсбърг — там, където беше роден и израснал Рок. На лицето му се появи разкривена усмивка, от устата му потече кръв.
— Отдавна чакам този момент, младши — изфъфли той. — Не забравяй, че аз те направих такъв, какъвто си…
Сега, изправен на палубата на едно от многобройните си корабчета, той гледаше приближаването на руснака. Когато един от патрулните му катери го откри в бурното море (това стана преди около шест месеца), кракът на този човек приличаше на пихтия. Рок, който имаше достъп до всичко най-добро в Югоизточна Азия, накара своите хора да надминат себе си. Въпреки това не можеше да се каже, че разполага с апаратурата и персонала на болницата „Уолтър Рийд“… В тази част на света имаше великолепни лечители, които наместиха натрошените кости, но срещу прекъснатите нервни възли дори и те бяха безсилни. Разбира се, той не запозна Абраманов с този факт — човекът беше благодарен, че някой го е извадил от бурното море. Подобно на повечето хора с аналитичен ум, Абраманов страдаше от ирационални страхове и халюцинации. Челно място сред тях заемаше страхът от удавяне, този от акулите беше доста по-назад…
Приближи се към него и двамата се опряха на перилата. Рок свали тъмните си очила и внимателно огледа сивите облаци, които започваха да се трупат на хоризонта.
— Ако времето се задържи хубаво, най-много след час ще спуснем робота — каза той.