Елитът

През следващите два дни се хранех само в стаята си, съумявайки да отбягвам Крис до вечерята в сряда. Смятах, че дотогава неудобството щеше да е отшумяло. За жалост, грешах. Разменихме си по една сдържана усмивка, но не се осмелих да u проговоря. Почти ми се прииска да седях между Селест и Елиз в отсрещния край на трапезарията. Почти.

Малко преди да сервират десерта, Силвия влетя през вратите с максималната скорост, която u позволяваха обувките на високи токчета. Изпълни непривично кратък реверанс, спусна се към кралицата и изшушука нещо в ухото u.

Кралицата ахна и изхвърча със Силвия от трапезарията, оставяйки ни сами.

Бяха ни научили да не повишаваме глас, но в онзи момент загърбихме възпитанието си.

— Има ли някой представа какво се случва? — провикна се Селест необичайно загрижена.

— Нали не мислите, че са пострадали? — попита Елиз.

— О, не — въздъхна Крис и отпусна глава върху масата.

— Всичко е наред, Крис. Похапни малко пай — предложи u Натали.

Усетих, че съм онемяла от страх; не смеех дори да си помисля какво можеше да значи всичко това.

— Ами ако са ги пленили? — изрази на глас тревогата си Крис.

— Не вярвам новоазиатците да постъпят така — коментира Елиз, макар че и тя изглеждаше угрижена. Не знаех дали я безпокоеше фактът, че Максън може да е в опасност, или този, че всякаква агресия от страна на народа u можеше да се отрази на шансовете u за победа.

— Ами ако самолетът им е катастрофирал? — пророни Селест.

За моя огромна изненада, като вдигна поглед, по изражението u се четеше истински страх. Което беше достатъчно да предизвика мълчание в залата.

Ами ако Максън наистина беше мъртъв?

Кралица Амбърли се върна със Силвия по петите си и всички обърнахме трепетни погледи към нея. За наше неземно облекчение, кралицата сияеше от щастие.