Мъртво вълнение
- Автор: Рейбърн Триша
- Серия: Siren Trilogy #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-270-708-0
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Мъртво вълнение». Краткое содержание книги:
В живота на Ванеса Сандс вече нищо не е нормално. Целият й свят се преобръща в мига, в който открива, че по-голямата й сестра Джъстин е убита от сирени — фатални жени от дълбините на морето — а семейството й е една голяма лъжа. Гаджето й Саймън е единственият човек, на когото може да разчита и вярва безпрекословно. Но сега й се налага да пази тайни, които не може да разкрие дори на него. Затова, когато в полезрението й попада Паркър — най-желаното момче в гимназията — Ванеса открива нужния довереник. Изпълнена със съмнения относно връзката си със Саймън, намеренията на Паркър и своите собствени чувства към двамата, ужасена от онова, което научава за самата себе си, Ванеса се чувства по-самотна откогато и да било. Но личните проблеми остават на заден план, когато сирените от Уинтър Харбър се завръщат за отмъщение. Ванеса ще трябва да се изправи срещу миналото си и да приеме, че може да бъде точно толкова опасна и изкусителна, колкото са и враговете й.
Само че грешах. Той остана във водата, докато правех опити да се покатеря, но тутакси се озова край мен, когато кракът ми се подхлъзна още на първото стъпало. После двамата изкачихме стълбата по начина, по който бяхме плували дотук — той с ръка, обвита около мен, теглейки ме нагоре, като ме оставяше сама да пристъпвам от стъпало на стъпало.
Щом стигна палубата, той се извърна, така че ръката му вече беше под гърба ми, а другата — под коленете; след това лесно ме изтегли горе.
— Добре съм — казах, когато ме положи на палубата, давайки си сметка колко неубедително звуча. — Честно. Просто малко главоболие.
— Сега трябва да кротуваш. И да ме оставиш да действам.
Чувствах се твърде изтощена, за да споря. Освен това — с изключение на болката, която пулсираше в главата ми — всъщност не беше никак неприятно. Паркър беше грижовен и ме закриляше. Като един друг човек, когото познавах.
Това си помислих малко по-късно, когато се питах защо не му попречих да ме внесе в кабината и нежно да ме сложи да легна. Въпреки че бяхме в спалнята. На яхтата, нощем. Сами.
— Ще ти дам аспирин — тихо каза той.
Затворих очи и се опитах да проясня главата си. Постепенно болката утихна. Когато няколко минути по-късно той се върна, вече можех сама да седна и да изпия аспирина.
— Ще трябва да се преоблечеш — каза, когато му подадох празната чаша. После кимна към подгизналата ми тениска, избягвайки да ме погледне в очите, и измъкна чифт сухи дрехи от нощното шкафче край леглото.
— Благодаря — казах. — Би ли…?
Не се наложи да довършвам, той и така разбра какво го моля. Бързо излезе, затваряйки внимателно вратата след себе си.
Болката постепенно намаля. Свалих мокрите дрехи, нахлузих джинсите, които Паркър донесе от палубата, и пуловера с емблемата на бостънските „Ред сокс“. После се пъхнах под завивките и казах на Паркър да влезе, когато почука на вратата.
Той предпазливо отвори, сякаш се боеше от онова, което ще завари вътре. Отпусна се като видя, че съм завита до брадичката, после взе една кърпа от купчината хавлии, които беше струпал на близкото писалище, и приседна на ръба на леглото.
— Малко е студена — каза.
— Няма нищо.
Притисна кърпата последователно към челото, слепоочията и бузите ми. Когато стигна брадичката, вдигнах леко глава, за да избърше и шията ми. От тази прохлада се почувствах толкова добре, че затворих очи и се опитах да не обръщам внимание на вината, която се просмукваше в стомаха ми.
Всъщност нищо нередно не правех. С Паркър бяхме просто приятели. Дори всичко между нас със Саймън да вървеше добре, нищо не пречеше да имам момчета приятели — особено такива, които са имунизирани срещу моите чарове.
— Защо не си починеш, докато пусна това през сушилнята. — Паркър кимна към моите мокри дрехи на пода. — После ще те изпратя до вас.
— Недей.
Той вдигна очи с изненада.
И не само той беше изненадан.
— Не може ли просто да поседиш тук за малко? — Чак не ми се вярваше, че това излиза от моята уста. — Дрехите и сами ще изсъхнат.
Разчитах, че и той като мен не иска да остава сам в този момент. Изглежда, се оказах права. Той закачи мокрите ми дрехи по дръжката на вратата и върху облегалката на стола и седна до мен на леглото.
Той също се беше преоблякъл, но въпреки това усещах студа, който лъха от кожата му, на сантиметри от мен. Мълчеше, аз — също. Скоро се отпуснах, започнах да дишам по-леко и престанах да се притеснявам дали постъпвам правилно.
Когато отворих очи, утринната светлина се процеждаше през транспарантите над леглото. Паркър не беше помръднал от мястото, където лежеше преди часове, но сега аз се бях свила до него, а ръката ми беше преметната през кръста му. Той също беше обвил кръста ми с ръка, а дланта му лежеше на хълбока ми.
Вдигнах глава и погледнах на нощното шкафче от неговата страна, където мобилният телефон се подаваше от чантичката ми и примигваше в червено. Като внимавах да не го събудя, защото дишаше дълбоко, бавно протегнах ръка, взех телефона и отворих капачето.
„В., в къщата край езерото. Къде си? Моля те, звънни или прати смс.“