Мъртво вълнение

Лицето й веднага се сгърчи.

— Прости ми, такава съм идиотка. Просто беше тежък уикенд. Както ти казах и докато пътувахме насам, Бети беше много емоционална, което и мен ме развълнува… Предполагам, още не съм готова да говоря за това.

— Не си длъжна да говориш за каквото и да било. Аз съм идиотът в случая. Но винаги автоматично се сещам за нея, когато стане нещо такова. — Кимнах към ъгълчето на вестника, което се подаваше изпод подноса. — Въпреки че е глупаво и съвсем нелогично. Просто е по-силно от мен.

Звукът на счупено стъкло ни накара да подскочим на местата си. Сещайки се за свръхдозата кофеин на Вила и как това я накара да разпилее салфетките, аз скочих, готова да й помогна да събере каквото е изпуснала този път и да я попитам по-настоятелно откъде знае коя съм.

Но не беше Вила, а барманът — същият, който ми донесе чашката със сок от водорасли.

— Естествено — каза той, вдигайки ръце във въздуха. — Това е направо върхът след всички ония хора, които неистово звъняха на семействата си и зарязваха храната си недоизядена и неплатена.

Мърморейки под нос, той грабна метлата и започна да мете. Огледах кафенето, отидох на бара, изминах го по цялата дължина и надникнах към кухнята.

Вила не се виждаше. Но всички останали от персонала бяха там.

— Ванеса! — извика Пейдж, когато се отправих към вратата. — Къде отиваш?

— Връщам се след минутка — отговорих през рамо.

На тротоара се огледах и в двете посоки и като не видях Вила пред кафенето, свих в тясната уличка малко по-надолу, стрелнах се между мръсните тухлени стени и побягнах. Само една тясна ивица паваж делеше напрегнатия трафик по улицата и онова, което се случваше от другата страна, но високите огради не позволяваха да видя гърба на „Бийнъри“. Продължих да вървя, заобикаляйки кофи за боклук и контейнери с отпадъци, и отново излязох на тротоара. Без да обръщам внимание на лъстивата усмивка на мъжа на средна възраст, който миеше прозорците на пицарията от едната ми страна, завих наляво и едва не налетях на друг мъж.

Той беше с гръб към мен, но разпознах къдравата бяла коса, която ограждаше главата му, и червената жилетка, провиснала под ръба на сакото.

Баща ми беше в центъра. Посред бял ден. Въпреки че на закуска ни разказа за удивителната лекция върху Торо17, която се кани да изнесе в десет часа.

Лекциите му траеха поне по един час, а сега беше малко след единайсет. Дори да беше съкратил изложението си, нямаше как да стигне от „Нютън“ дотук толкова бързо.

Тъкмо се канех да му се обадя, когато той вдигна ръка и помаха на някого отпред. Повървях още няколко крачки след него, прилепена към стената, та да хлътна в първия вход, ако се обърне.

„Сигурно ще се види с мама, казах си. Или пък с някой колега. За уговорена в последния момент среща за обяд.“

Когато той най-накрая спря, аз се озовах пред витрината на магазин за винтидж облекло. На тротоара отпред имаше дълъг щендер с окачени на него зимни сака; взех едно розово късо палто, вдигнах го отпред, за да скрия лицето и тялото си от кръста нагоре, и надникнах иззад него. На спирката на автобуса имаше струпани доста хора и закриваха гледката, но в пролуките между главите и раменете им все пак успявах да зърна по нещо.