Мъртво вълнение

Гореща вълна обля лицето ми. Зарадвах се, че е тъмно и не може да го забележи.

— Ами ти? — попита. — В аления прилив ли ще се влееш? Или ще лаеш като булдог и ще ревеш като лъв?

Докато той изреждаше талисманите на Бръшляновата лига, аз зареях поглед над залива, припомняйки си едни други светлини, които разпръскваха мрака преди няколко месеца.

— Нито едно от тези.

— Е, тогава значи ще е някой колеж по изкуствата. Стимулиращо за ума, но крайно непрактично — каза, понижавайки глас, сякаш повтаряше нещо, което беше чувал много пъти досега. — Значи така, сигурно „Уилямс“. Или пък „Амхърст“. А защо не изпълниш мечтата на Мат Харисън да те види в „Бейтс“?

— Няма да постъпвам в колеж. — За първи път казвах това гласно; за първи път го признавах пред друг, освен пред себе си. Почти очаквах госпожица Мълиган да се втурне на яхтата, да ме хване за раменете и да ме разтърси, за да се осъзная.

— Но ти учиш в „Хоторн“ — каза Паркър.

— Е, и?

— Всеки, който учи в „Хоторн“, после отива в колеж. Нали за това родителите ни пръскат толкова пари — да осигурят нашето бъдеще, преди още да сме си помислили за него.

— Е, в такъв случай явно ще наруша традицията.

Той ме погледна, този път наистина ме погледна — за първи път, откакто бях дошла.

— Заради онова, което се случи със сестра ти ли?

Предположението му беше невярно, но реших да му дам шанс да зададе въпросите, които останалите задаваха само негласно.

— Заради това, че не виждам смисъл — казах.

— Как реагираха вашите, когато им каза?

— Казаха, че това си е моят живот и че уважават и подкрепят решението ми. — Точно това е очаквала да чуе Джъстин, ако беше събрала кураж да им каже истината. — Казаха, че ще ме обичат, каквото и да стане.

Гласът ми секна при последната дума. За щастие, дори и да го забеляза, Паркър не каза нищо. Той просто впери поглед в невидимия хоризонт и ме остави да се съвзема.

— Днес, когато баща ми получи имейл от треньора по водно поло, че напускам отбора — проговори след известно време Паркър, — той каза, че не ми позволява да си правя такива шеги с него. Каза, че освен фамилното име, водното поло е едно от малкото неща, които работят в моя полза… И че заради него се гордее с мен.

Дори да бях изненадана от факта, че напуска отбора, това мина на заден план заради начина, по който е реагирал баща му. Родителите ми щяха да са разстроени, когато най-накрая им кажех, че няма да продължа в колеж, но въпреки това щяха да мислят какви ще са последиците за мен, не за тях.

— Знаеш ли какво ще каже той, ако само намекна, че не съм сигурен дали да продължа в колеж? Ако споделя с него, че не съм сигурен дали това е най-добре за мен?

Очите ни се срещнаха. Очаквах в погледа му да пламти гняв, но той гледаше тъжно, без живец.

— Ще ме изгони и ще ми заповяда да не се мяркам пред очите му без доказателство, че съм кандидатствал и съм бил одобрен в някой от посочените от него колежи. — Той отклони поглед към водата. — Даже не знам кое е по-лошо. Да ме изритат… или да съм толкова изплашен, че да не смея да кажа онова, което той не иска да чуе. — Той се поколеба. — Ти си най-смелият човек, когото познавам, Ванеса Сандс.