Петата вълна

Резник маха с ръка и ме прекъсва:

— Малкият не пада от Марс, редник. Щом отговаря на селекционните критерии и е зачислен във взвода, ще изпълнява всички задачи, възложени му от Централното командване. Включително П. и О. Ясно ли е, редник?

Ами, Фъстък, поне опитах.

— Какво е П. и О.? — пита той по време на закуската.

— „Преработка и обезвреждане“ — отговарям аз, като отбягвам погледа му.

Срещу нас Дъмбо въздиша и бута встрани подноса си.

— Пфу, как да яде човек! Гади ми се.

— „Противно и отвратително“, това значи — казва Танка, като поглежда към Флинтстоун за одобрение. С тези не мога да изляза наглава. В деня, в който Резник ме назначи, Танка каза, че му е все едно кой е взводен командир. Той щял да слуша само Флинтстоун. Свих рамене. Майната му. Като завършим, един от нас ще бъде произведен в сержант и това няма да съм аз. Със сигурност.

— Д-р Пам ти показа трансформиран, нали? — питам аз Фъстъка. Той кимва. От изражението му си личи, че споменът го ужасява. — Натисна бутона, нали? — Кима пак. Този път по-бавно. — Какво, според теб, се случва с хората от другата страна на стъклото, след като натиснеш бутона?

Фъстъка прошепва:

— Умират.

— А какво, според теб, се случва с болните, които довеждат тук? И с всички, които не одобрят за обучение?

— Стига, Зомби, просто да му кажи — обажда се Портокала. Бута настрана храната си. Друг път не го е правил. И включва на заден ход, което не е от най-приятните гледки на масата.

— Не е нещо приятно, но сме длъжни да го направим — казвам аз. — Защото сме във война.

Погледът ми обхожда масата, търсейки подкрепа. Само Малката реагира и то — възторжено:

— Война! — казва тя. Щастлива е.

Извън столовата сме. Вървим през плаца, където няколко взвода маршируват под зоркия поглед на сержантите си. Фъстъка подтичва редом с мен. Вече са го кръстили „Кучето на Зомби“. Майната им. Минаваме между две казарми и излизаме на пътя към електроцентралата и преработвателните халета. Денят е студен и облачен. Всеки момент може да завали сняг. В далечината — шум от излитащ хеликоптер и насеченото „дан-дан-дан-дан“ на автоматичните оръжия. Точно пред нас — кулите-близнаци на централата, бълват черен и сив дим. Сивият се разтваря в облаците. Черният си стои.

Пред хангара е опъната бяла палатка с предупредителни знаци за зараза. Влизаме в нея да се преоблечем. Като съм готов, помагам на Фъстъка да намъкне оранжевия костюм, ботушите, гумените ръкавици, маската и качулката. Сто пъти му повтарям да не сваля нищо, докато сме в хангара. За нищо на света. Да иска разрешение, преди да направи каквото и да било. Ако по някаква причина се наложи да напусне за малко сградата, да мине през проверка на влизане и излизане.

— Гледай да си край мен — казвам му. — И всичко ще е наред.