Степени на свобода.
- Автор: Мордън Саймън
- Серия: The Metrozone series #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-452-7
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Степени на свобода.». Краткое содержание книги:
Майкъл е неизмеримо сложен ИИ, попаднал в капан под останките на Кулата Ошикора. Някой ден Петрович ще го освободи – просто трябва да вярва, че Майкъл ще запази здравия си разум дотогава.
Мади и Петрович са изпаднали в криза на доверието. Тя го напуска, но Петрович е убеден, че все още го обича.
Соня Ошикора също обича Петрович. Но играе някаква сложна игра и изобщо не е ясно дали възнамерява да го спаси от онова, което предстои.
ЦРУ иска да спаси света. Добре де, само Америка, но за тях това е едно и също.
Новият джихад на машините отново се обажда. Но Петрович го унищожи, нали така?
Някога Армагедонистите взривиха света, опитвайки се да убият кажи-речи всичко живо. Сега смятат да го направят отново.
И за кой ли път всички пътища водят към Петрович. Всеки иска нещо от него, а единственото, което иска той, е да бъде свободен…
Високо над главата му се виждаше запушалка от греди и бетон. Гредите бяха издълбали бразди в стените на шахтата и се бяха изкривили под невероятния натиск, оказван им отгоре, преди да се заклещят здраво напречно над пода. Може би първото паднало парче беше задържало второто и така нататък, докато запушалката се беше изграждала постепенно пласт след пласт.
На пода на шахтата се виждаха няколко парчета бетон с размерите на юмрук; всичко останало се държеше в идеално равновесие над главата му.
– Чёрт – изпъшка той.
Маса се наведе над ръба на ямата.
– Добре ли си?
Петрович допря пръст до устните си и посочи нагоре.
Тя отмести очи в указаната посока и остана загледана няколко мига. След това отново се обърна към него и изсъска:
– Връщаме те обратно.
Той поклати глава и тя отново погледна нагоре просто за да се увери, че наистина е видяла онова, което си бе помислила, че вижда.
– Сериозно, трябва да те върнем обратно.
Той тръсна глава по-силно и посочи надолу. Двамата се гледаха известно време и до ушите му долетя гласът на Маделин, която все по-пискливо питаше какво става.
След това той започна да се плъзга надолу покрай стената. Накрая шарещите му крака напипаха пода и въжето се отпусна. Маса се хвана за него с ръце и крака, за да контролира спускането си, и след няколко секунди вече го развързваше.
– Сигурно сме луди, за да опитваме нещо такова – каза тя.
– Никога не съм казвал, че ще бъде лесно.
– Убедена съм, че го каза.
Въжето се изплъзна от екзоскелета му и се залюля настрани.
– Щом взривът на Тина не го събори, имаме пълното право да вярваме, че и нищо от онова, което ще направим, няма да го разруши.
– Тогава защо шепнем? – попита Маса.
– Защото изглежда ёбаное страшно, затова. Ако сме много, много тихи, може изобщо да не ни забележи. Първобитни спомени от зората на човечеството; ние всъщност сме просто пещерни хора.
– Тогава дай да почукаме по вратата и да влизаме.
Нишата се намираше на няколко малки крачки от тях. В нея имаше неугледна двукрила стоманена врата, достатъчно висока и широка, за да може, когато е отворена, в шахтата да се внася и изнася квантовият компютър. Петрович натисна пробно дръжките.
– Да, заключена е.
Огледа стените от двете страни на вратата, след това и самата нея.
– Това не ми изглежда добре – промърмори Маса.
– Намерих го. – Той клекна и внимателно издуха прахта от механизма. Някъде по средата на дясното крило изпод мръсотията се показа мъничка червена лампичка. – О, това сигурно е майтап!
– Това е…
Той го забърса с ръкава си.
– …скенер за пръстов отпечатък. Единственият начин да проникнем вътре.
– Да отида ли да повикам Валентина?
Петрович погледна към огромната запушалка от отломки, която висеше над главите им. Лицето му потрепна.
– Първо ще опитам нещо.
Той облиза десния си показалец, за да го почисти, след това внимателно го избърса в яката си. След това духна отново върху мъничкото стъкълце на ключалката и се намръщи, докато притискаше пръста си към него.
Червената светлинка угасна и светна зелена. Ключалките и резетата зажужаха и се плъзнаха безшумно настрани, предвидливо смазани добре.
Петрович отново опита дръжката. Вратата се отвори донякъде, но беше спряна от някакви нападали по пода отломки. Той ги изрита настрани и прокара крак по дъгата, която трябваше да опише вратата.
– Приемам, че това не беше чист късмет – каза Маса.
– Не, не беше.
Петрович отвори вратата още малко и Маса се вмъкна вътре. Той махна с ръка на лицата, които надничаха отгоре, и я последва. Подпъхна едно парче бетон под вратата, за да й попречи да се затвори отново.
За всеки случай.
Озоваха се в къс коридор, на чийто край се виждаше друга двукрила врата. Вградените в тавана осветителни тела останаха тъмни, всичко беше тихо и неподвижно.
– Добре ли си?
Дрехите на Петрович шумоляха, докато се движеше.
– Малко съм нервна.
– Да. Познато ми е.
Ботушите му поскръцваха по каучуковия под.
Другата врата беше просто затворена, вероятно защото ако някой стигне дотук, значи, е бил оторизиран да влезе. Но когато се опитаха да я отворят, тя им оказа съпротива; отвътре имаше нещо, което я блокираше. Петрович натисна по-силно и във въздуха се разнесе звучно пукане.
Той я отвори до половината, пое си дълбоко дъх и я разтвори широко. Залата беше абсолютно тъмна, студена, стерилна.