Заразата

Кучето зарита под него, заръмжа и се опита да го захапе. Паниката ѝ придаде допълнителна сила на гнева му. Натисна с дланта си долната ѝ челюст назад, затвори муцуната ѝ, като вдигна главата ѝ нагоре, след което поднесе устата си към косматата ѝ шия.

Впи зъбите си. Захапа през копринено тънката ѝ, леко мазна козина, докато направи рана. Докато вкусваше козината, кучето зави, а дебелата мека плът отдолу бързо изчезна под гъстата бликнала кръв. Герти под него подивя от болката от захапването му, но Ансел я задържа в хватката си, надигна с усилие още по-високо едрата кучешка глава и напълно оголи шията ѝ.

Изпиваше кучето. По някакъв начин го пиеше, без да преглъща. Поглъщаше го. Все едно, че в гърлото му се бе задействал някакъв нов механизъм, за който така и не знаеше. Не можеше да го разбере. Осъзнаваше само задоволството, което изпитваше. Удоволствието от самия акт. И силата. Да, силата. От това, че извлича живот от едно същество, за да го влее в друго.

Пап нахлу в стаята с вой. Скръбен гърлен звук, и Ансел трябваше да спре този санбернар с тъжни очи, за да не подплаши съседите. Скочи, докато Герти се гърчеше вяло под него и с подновена бързина и сила се хвърли през стаята към Пап. Събори лампата на пода, докопа едрото тромаво куче в коридора и се сборичка с него.

Насладата от усещането, докато изпиваше второто куче, го доведе до екстаз. Почувства в себе си онзи преломен момент, както когато желаното налягане е постигнато и вакуумът засмуче през отточната тръба. Течността се изливаше без усилие и го изпълваше.

Когато всичко свърши, Ансел седна долу изтръпнал и замаян, след което бавно се върна в реалността. Погледът му се спря върху мъртвото куче на пода в краката му и внезапно се пробуди изстинал. Разкаянието дойде изведнъж.

Изправи се и видя Герти. Погледна гърдите си и вкопчи пръсти в тениската си, прогизнала от кучешка кръв.

Какво става с мен?

Кръвта върху шарената пътека бе оставила грозно петно. Но не беше много. В този момент си спомни, че я беше изпил.

Ансел отиде първо при Герти. Опипа козината ѝ, знаейки, че е мъртва — че той я беше убил — след това, надмогвайки угризението и погнусата си, я уви в зацапаната пътека. Вдигна вързопа с тежко пъшкане и го понесе през кухнята, навън и по стъпалата към кучешкия сайвант в задния двор. Вътре се смъкна на колене, разви пътеката с тежкия санбернар и остави Герти, за да се върне за Пап.

Постави кучетата едно до друго, до стената на сайванта, под рафта с инструментите си. Отвращението, което изпитваше, бе някак далечно и чуждо. Вратът му беше стегнат, но не възпален, гърлото му бе охладняло, главата му — избистрена. Погледна зацапаните си с кръв ръце и трябваше да приеме, че не може да разбере станалото.

Стореното го беше накарало да се почувства по-добре.

Върна се в къщата и се качи в банята на горния етаж. Смъкна окървавената си тениска и боксерките и си облече стар работен гащеризон, осъзнавайки, че Ан-Мари и децата ще се върнат всеки момент. Докато търсеше гуменки из спалнята усети, че тътенът се връща. Не го чу, усети го. И това, което означаваше той, го ужаси.