По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Когато бе видяла пълния с писма и пакети гардероб, Кори бе предположила — всъщност беше се надявала, — че обяснението ще е точно такова. Но последното изобщо не й беше хрумвало — че през цялото време, когато бе чакала вест от татко си, той е чакал вест от нея.
— Тя каза, че си отказал да плащаш издръжка, че си се хванал с някаква друга жена, че не можеш да се задържиш на работа и само киснеш по баровете.
— Нищо от това не е истина, Кори, или поне… — Той се изчерви. — Наистина прекарвах доста време по баровете. И имаше… жени. Но вече девет години съм чист и трезвен. И се опитвах да плащам издръжка, когато можех. Честно. Понякога се лишавах от залъка си, за да й изпратя чека.
Кори поклати глава. Разбира се, че нещата, които й бе наговорила майка й през годините, не бяха истина. Как може да е била толкова наивна, че да й повярва — да повярва на лъжливата си, огорчена, алкохолизирана майка? Изведнъж се почувства ужасна глупачка.
И виновна — за това, че петнайсет години си е мислила лоши неща за баща си.
И в същото време основното чувство бе на облекчение.
— Съжалявам — рече тя.
— За какво?
— Че не съм осъзнавала всичко това. Че съм била… толкова пасивна.
— Та ти беше просто хлапе. Не си го знаела.
— На двайсет и две съм. Отдавна трябваше да се сетя.
Той махна с ръка.
— Минало бешело.
Тя не се сдържа и се усмихна.
— Никога не съм бил добър в речите и изразите. Но въпреки това живея според една философия, при това добра.
— И каква по-точно?
— Прощавай всичко на всеки.
Кори не беше сигурна, че би прегърнала подобна философия. Никак даже.
Джак си допи кафето, стана и взе чайника.
— Още?
— С удоволствие.
Той наля отново и седна.
— Кори, искам да ти разкажа за така наречения банков обир. Изиграл ме е някой от работата ми, но не зная кой. Сигурен съм, че е свързано с измамите им при продажбите и с допълнителното скубане на клиенти. Така трупат парите си, нали разбираш — с плащанията. Проблемът е, че всички го правят. С изключение на един — Чарли, единственият свестен там.
— Но ти си избягал — повтори тя.
— Знам. Винаги съм постъпвал глупаво и импулсивно. Реших, че мога да се скрия на това място, докато разбера каква е истината. Но тук нямам дори телефон, а трябваше да изхвърля мобилния си, за да не ме проследят по него. Така че няма как да разследвам нещата — а бягството само ме уличава като виновник. В безизходица съм.
Кори го погледна. Искаше й се да му повярва.
— Аз обаче не съм в безизходица — рече тя. — Мога да проуча нещата.
— Я стига — разсмя се той. — Ти? Та ти си нямаш ни най-малка представа какво е да си детектив.
— Нима? За твое сведение, уча криминалистика в Джон Джей Колидж, пълна отличничка съм, а в Медисин Крийк работех като асистент на един от най-добрите агенти на ФБР по случай със сериен убиец.
Джак се опули.
— О, не! Собствената ми дъщеря… ченге?
26
Мъжът се появи на входа на офис клетката на Маделин Тийл толкова ненадейно, че тя буквално подскочи. Човекът изглеждаше много странно — облечен в черно, с бледо лице и сиви очи, излъчващ напрежение, граничещо с тревожна възбуда.
— Господи, ама че ме стреснахте! — каза тя и постави ръка върху щедрата си гръд. — С какво мога да ви помогна?
— Дойдох за доктор Хефлър.
Това определено беше странен начин на изразяване — мъжът наистина доста приличаше на самия дявол, но гласът му беше мелодичен, с очарователен южняшки акцент. Самата тя беше от Средния запад и различните нюйоркски акценти продължаваха да й стържат по нервите.
— Имате ли записана среща? — попита тя.
— Двамата с доктор Хефлър сме стари приятелчета.
„Стари приятелчета“. Нещо в начина, по който го каза, не звучеше наред. Никой не използваше думата „приятелче“, за да опише д-р Уейн Хефлър, който според самата Тийл беше надут псевдоаристократичен и високомерен глупак. Беше се сблъсквала с предостатъчно Хефлъровци през дългата си кариера, но този определено беше най-лошият — от онези, чието най-голямо удоволствие е да преглеждат работата на подчинените си с единствената цел да намерят някакъв пропуск и да го покажат на колкото се може повече хора. А в същото време пренебрегваше собствената си работа и оставяше другите да го потулват, знаейки, че те ще операт пешкира, ако нещо се издъни.