По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Естествено, Кори никога не я беше виждала, но знаеше за съществуването й, защото майка й мърмореше горчиво след откритието, че „рибарската колиба на езерото в Ню Джърси" всъщност не била негова, когато се стигна до подялба на несъществуващото им имущество по време на развода.
Кори бе сигурна, че баща й се е сврял именно там. Не притежаваше колибата и никаква официална проверка не можеше да го проследи до нея. Освен това беше сигурна, че новината за дребния му банков обир едва ли е стигнала от Алънтаун чак до селцата из гората Уортингтън в Ню Джърси.
Колко ли езера на име Лонг Пайн имаше в района? Според Гугъл Мапс беше само едно и Кори страшно се надяваше то да е правилното.
Слезе от ужасно скъпото такси, което бе взела от автогарата в Ист Страудсбърг и което я беше докарало до селския магазин, известен като „Магазинчето на Франк в Олд Фаундри, Ню Джърси“ — най-близката точка до Лонг Пайн, до която можеше да се стигне с кола, отброи сто и двайсет долара, плати на шофьора и влезе в магазина.
Беше точно такъв, какъвто се беше надявала — едно от онези тесни магазинчета, продаващи блесни, стръв, евтини въдичарски пръчки, хладилни чанти, лодкарски принадлежности, вързопи дърва за огрев, газ и — естествено — бира. Цяла стена бира.
Капанче точно по вкуса на баща й.
Докато вървеше към тезгяха, бирените кореми, висящи около касовия апарат, се смълчаха. Несъмнено причината беше пурпурната й коса. Кори беше уморена, раздразнена и доста нещастна, че трябваше да се раздели със сто и двайсет долара за едно возене с такси. Много се надяваше милите чичковци да не я тормозят допълнително.
— Търся Джак Суонсън — каза тя.
Отново тишина.
— Така ли? — най-сетне се обади явно самозваният клоун на компанията. — Какво… Джак да не те е чукнал или нещо такова? — Изсмя се и погледна приятелите си за одобрение.
— Аз съм му дъщеря, малоумна бърсалка за гъз такава — отвърна тя с висок глас, който изпълни магазина и накара всички да се смълчат.
Сега бе ред на приятелите да се изсмеят. Бирения корем се изчерви, но нямаше какво да направи.
— Този път си намери майстора, Мърв — каза един, който не приличаше толкова много на маймуна като останалите, и сръчка с лакът другарчето си.
Кори зачака със скръстени на гърдите ръце.
— Значи ти си хлапето, за което не престава да говори — каза човекоподобният с дружелюбен тон.
Това, че баща й непрекъснато говорел за нея, изненада Кори, но тя не го показа. Дори не погледна към Мърв, който явно беше позасрамен.
— Значи всички познавате баща ми, така ли?
— Сигурно е горе в бараката си — каза по-приятният.
„Бинго!“ — помисли си Кори. Беше се оказала права.
Заля я облекчение, че усилията й не са били напразни.
— Къде е това?
Мъжът я упъти. Бараката се намирала на около километър и половина нагоре по пътя.
— С удоволствие ще те закарам — рече той.
— Не, благодаря. — Тя вдигна раницата си и тръгна към изхода.
— Наистина ще се радвам да го направя. С баща ти сме приятели.
Кори се сдържа и не го попита какво представлява баща й. Начинът не беше този — трябваше да разбере сама. Поколеба се и огледа мъжа. Изглеждаше искрен, навън бе кучешки студ, а раницата й тежеше цял тон.
— Добре. Стига Дръв, тоест Мърв, да не се помъкне също. — И посочи Бирен корем номер едно.
Това предизвика смях.
Накара го да я остави на мястото, откъдето започваше прекият път до бараката — стръмна пътека през боровата гора, в началото на която имаше голяма кална локва, която трябваше да заобиколи. Трябваше да измине около осемстотин метра до целта си и докато вървеше по пътеката, като от време на време пресичаше серпентините на шосето, водещо до Лонг Пайн, усети как започва да й олеква, да се отпуска за първи път от цяла вечност. Беше типичен ден за началото на декември — слънцето светеше през клоните на дъбове и борове, хвърляйки шарена сянка върху земята около нея, а въздухът бе изпълнен с аромата на смола и мъртви листа. Ако имаше чудесно място да се криеш от ченгета (или нацисти), то бе именно тук.
Но когато се замисли за баща си и за това какво ще си кажат един на друг, стомахът й започна отново да се свива. Едва си спомняше как изглежда и нямаше никаква представа какъв ще е сега — майка й беше изхвърлила албума със снимки. Нямаше абсолютно никаква представа какво да очаква. Значи той вече е банков обирджия? Господи, нищо чудно да е алкохолик или наркоман. Един от онези престъпници, изпълнени със самосъжаление, които оправдават постъпките си и хвърлят цялата вина за делата си върху лошите си родители или лошия си късмет. Може дори да съжителстваше с някоя долнопробна кучка.