Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
Има и съзнание.
То изниква внезапно, както жили скорпионът, и той го усеща.
Усеща го онзи, който той ще стане: човешката обвивка, очакваща насладата, чрез която той ще действа и отново ще стъпва по телата на своите врагове.
Частица от него се пресяга в мрака, опитва се да усети светлината и вкуса на кръв. Светлината трепка и блещука, обърква го, докато той се мъчи да препуска по тънката свързваща нишка. Изникват образи вътре в образите, звуци вътре в звуците. Той не е сигурен по коя пътека е поела връзката. Зърва пламъци, за миг усеща вкуса на обгорено месо. За секунда, точно колкото трае оргазмът, изживява усещането да е от плът и кръв, да има еластична кожа и кости, сетне нощното небе е раздрано от пронизваща горещина.
След това светлината угасва, за да се върне тъмнината. Озовал се отново в мрака, той вие мълком от отчаяние.
Още не е дошло времето.
Ала светлината е много по-ярка, заветният миг е все по-близо.
12.
Изръсих се в местната клиника с близо четиристотин долара да ми прегледат ребрата, да ми направят рентгенова снимка и да ми сложат превръзка. Ей на това му викат в нашата държава реформа в здравното обслужване. Докторката — индийка с крива захапка и име, което така и не успях да произнеса, потвърди, че имам счупено ребро и белият дроб не е разкъсан. Беше направо смаяна от синините ми. Но тъй като нямах рани от огнестрелно оръжие и платих в брой, тя не си направи труда да ми задава въпроси, освен чисто медицинските. Връчи ми рецепта за кодеин, който трябвало да взимам в продължение на два месеца, и ме отпрати да си вървя по живо по здраво. Това е то да живееш в Холивуд.
Докторката се погрижи добре и за ребрата ми. Пак ме боляха така, че ми идеше да вия на умряло, но установих, че с превръзката ми е много по-лесно да се движа. Е, не бях във форма да тренирам подводно гмуркане, но и здрав не бих тръгнал да го правя. Като отчетем, че ме бяха скъсали от бой, физически не се чувствах чак толкова зле. Е, сигурно за това има принос и рецептата, която начаса изпълних в една аптека, където лекарствата се продаваха с отстъпка.
Виж, душевно не можех да се похваля с такова завидно състояние.
Последните осемнайсет часа ми се бе струпало какво ли не. Във Васкес Рокс бях видял с очите си как убиват Шери колкото да заснемат някакъв пиклив филм. Вкъщи ми бяха разиграли малък Пърл Харбър и сякаш от дън земя бе изникнал моят загадъчен избавител. „Нощен приют“ бе опожарен, а Роза беше изчезнала. Изумен, установих, че съм по-разтревожен дали Роза е добре и къде се намира, отколкото от всичко останало.
Докато се връщах с колата от клиниката се опитах — безуспешно — да реша какво да правя. Отпърво си казах, че не бива да рискувам и да се прибирам вкъщи, но нямаше къде другаде да отида. Ако не друго, там бяха дрехите и парите ми и при всички положения трябваше да отскоча да ги взема. Пък и се съмнявах, че ще повторят нападението — най-малкото посред бял ден и след онова, което сполетя първата група нападатели.
Всъщност и аз не знаех какво точно ги е сполетяло, макар и да бях сигурен, че са мъртви — то оставаше да не са при този странен ъгъл, под който бе извит вратът на Къдрокоско.
Когато спрях пред къщи, всичко си изглеждаше, общо взето, нормално. Няколко минути седях в колата и оглеждах сградата, но всичко си беше както винаги, включително опърпаният брой на „Таймс“, запокитен, както винаги, в храстите пред входа. Слязох от автомобила и бутнах внимателно входната врата, като я оставих да се отвори навътре. Надзърнах във входа, после изскочих пак на улицата да си прибера вестника. После влязох вкъщи.
Изглеждаше чисто.
Огледах помещенията едно по едно — отне ми близо четирийсет секунди, колкото да задоволя напълно оправданата според мен параноя, макар че дори мен ме досмеша, когато коленичих да надзърна под кревата.
Нищо, освен валма прах и мръсни списания.
Намерих в хладилника самотна бутилка бира, чух жалния сиротен вопъл „изпий ме“ и аха да я отворя, но после я пренебрегнах заради голяма чаша портокалов сок и поредното хапче кодеин. Седнах в хола да помисля, нещо, което наистина трябваше да започна да правя по-честичко, но не ме свърташе на едно място, непоносимо ми беше да гледам всичката тая кръв по килима. Грабнах си вестника и като заобикалях старателно петната, отидох в кухнята и седнах на масата там.