Небесни псета
- Автор: Рассел Джей
- Серия: Марти Бърнс #1
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Злото — чисто и стародавно като първородния грях — спи в мрака. И чака. И ето, над окъпания в слънце Лос Анджелис се е спуснала тъма. Изчезнало момиче, мъртъв клиент, низ от жестоки убийства.
В дъното на всичко това са се спотаили бесовете, които дебнат. Този път обаче се намесва и Марти Бърнс, който отново ще се прочуе.
Чух как нещо каза „пук!“ и видях с периферното си зрение електрическо фенерче. Къдрокоско застана зад мен, хвана ме под мишниците и ме сложи да седна, като ме облегна долу на канапето. Сигурно ме е боляло, но болката бе станала толкова пронизваща, толкова тотална, че вече не я забелязвах. Онзи кретен ме сграбчи за косата и вдигна брадичката ми. Погледнах нагоре и видях, че Дребосъчко се приближава с нещо като кама, която стискаше с две ръце.
— Ама вие… — опитах се да изграча, но така и не успях да изрека думите.
Къдрокоско ме дръпна пак за косата и оголи врата ми, а онзи с камата се приближи още повече. Видях как вдига над главата си кобалтовосиньото острие и от неоновата светлина на „Чимичан Ра Ла“ то стана кървавочервено.
Стиснах очи.
Чух сподавено „уууф“ и си рекох, че острието разпаря гръкляна ми.
Но така и не усетих удар.
Не щеш ли, Къдрокоско пусна косата ми, а аз отворих очи и се строполих настрани. Щом се пльоснах на пода, ме плисна поредният талаз тъмнина, но се постарах да не изпадам в безсъзнание. Къдрокоско се боричкаше с някого насред хола, а голата му глава подскачаше като топката в старовремските веселяшки комикси. Отпърво си помислих, че се е спречкал нещо с другия бабаит, после обаче видях, че Дребосъчко лежи на пода, пронизан в гърлото със собствената си кама. Не забелязах кръв, но долавях миризмата: колкото и да е странно, първото, което ми мина през главата беше, че никога няма да успея да си изчистя килимите.
Къдрокоско като че ли губеше най-позорно схватката, аз обаче и досега не различавах в тъмното с кого се боричка. Но който и да беше, си личеше, че е бърз — не проронваше и дума, не издаваше и звук. Чуваше се само как удря с все сила Къдрокоско. Определено си прилагаха хватки от източните бойни изкуства, макар че от звука се разбираше, че ударите, които си разменят, нямат нищо общо с бутафорията, която гледаме по евтините екшъни. Чувах как Къдрокоско едвам си поема дъх и стене от болка. Той каза нещо на японски на противника си, другият обаче му отговори само с ритници и крошета. На няколко пъти Къдрокоско се свличаше на земята колкото веднага да подскочи като пружина на крака и да получи поредния удар по физиономията.
Накрая, както усетих, от отчаяние Къдрокоско се опита да приложи хватка на противника си и двамата се вкопчиха един в друг като борци. Отидоха с танцова стъпка в другия край на хола, където беше съвсем тъмно, и аз не различавах нищо, освен смътни очертания. Помъчих се да пропълзя, за да ги виждам по-добре, но ме прониза такава болка, че успях да се придвижа най-много педя-две. Чувах как събарят нещата по бюрото ми, чувах и че Къдрокоско стене все по-силно. На пода падна нещо стъклено, което стана на сол, сетне внезапно екна силен тътен. Един от двамата се беше строполил с все сила на земята.
Спусна се тишина.
Стори ми се, че към антрето се стрелка тъмна сянка, тя обаче се движеше с нечовешка бързина. Точно в този момент някакъв автомобил зави и потегли по улицата и фаровете осветиха за миг прозореца на хола. Отражението бе достатъчно, за да видя темето на Къдрокоско. Светлината угасна почти веднага и пак потънах в мрак, но съм сигурен, че вратът на онзи кретен беше извит под невъзможен ъгъл.
Пак опитах да пропълзя по пода, дори вдигнах ръка да се подпра на канапето. Докоснах нещо мокро и лепкаво върху кожената възглавница, хлъзнах се и отново се свлякох.
Още преди главата ми да се е ударила о пода ми се стори, че вече съм мъртъв.
Събуди ме трясъкът на боклукчийския камион. Най-малкото си помислих, че е боклукчийският камион — но звукът продължи да кънти и след десет минути и разбрах, че е в главата ми.
Беше малко след пет и половина сутринта, когато дойдох на себе си. Слънцето още не беше изгряло, ала нощта вече отстъпваше и сивкавата зора приплъзваше пръсти през прозореца. В началото не усещах нищо, освен умопомрачителна болка в главата, гърдите и стомаха. Устата и гърлото ми имаха вкус на кръв, а първият опит да си поема дъх ми напомни за счупеното ребро. Или ребра. Болеше ме така, сякаш ме бяха пекли на шиш.
Докато се покатеря на канапето и бученето и стърженето като от боклукчийски камион в главата ми позаглъхнат, си спомних за снощното нападение. С доста усилия вдигнах глава и си наложих да се поогледам — как ли щях да обясня на Роуан и Холоуей двата трупа в апартамента ми.