Разбиваща жега

Руук престана да прелиства тетрадката, която разглеждаше.

— Кажи му колко извънредни часове си взела, без да ти платят — каза той, давайки глас на възмущението, което тя изпитваше, но успяваше да овладее.

Хийт се намръщи и му направи знак да мълчи.

— Хамнър, имаш ли представа колко неплатени извънредни часове съм изработила?

Руук се приведе напред.

— Кожи му, че заслужаваш да си почиваш от време на време.

Тя му махна с ръка да млъкне, но мама му стара, прав беше.

— Имам право да си почина, в края на краищата.

— Ръководите разследване, капитане, така че не е сега моментът. На „Полис плаза“ 1 са, как да го нарека, притеснени, че пренебрегвате задълженията си…

Обвинението беше нелепо, но Хийт успя да потисне рефлекса да го захапе за гърлото.

— Обясни ми, ако обичаш, как точно съм „пренебрегнала“ задълженията си.

Руук скочи на крака в мига, в който последните три думи излязоха от устата й.

— И за един-единствен миг не си пренебрегвала задълженията си! — дрезгаво й прошепна той. — „Пренебрегнала“?! Това е…

Той седна, щом Хийт вдигна ръка да го спре, но за пореден път отговорът му беше същият като нейния.

— Никога не съм пренебрегвала задълженията си. Никога. Съпругът ми е в положение, с което си пределно наясно, и се възползвам от заслужения си отпуск, за да му помогна.

— Това е чудесно, капитане, но началниците очакват да ви видят тук, лично, в понеделник сутринта.

— Нямам търпение — каза тя и затвори, преди Хамнър да успее да я ядоса с още някоя глупост.

— О, боже мой! — възкликна Руук миг по-късно и отново се изправи. Този път обаче вместо разгневен, изглеждаше смаян. Той прекара пръсти през косата си и закрачи напред-назад.

— Какво откри? — попита Хийт.

Съпругът й се върна до масата и побутна към нея един отворен бележник „Молескин“.

— Ето това е.

Тя го взе, прегледа го и очите й се разшириха.

— Това ли си разследвал през последната година от следването си?

Той се наведе над рамото й и тя усети топлия му дъх на шията си.

— Ето — повтори Руук, пресегна се и потупа страницата с показалец. — Ето за какво е пишела Клоуи.

Хийт се обърна и го погледна. Възможно ли беше в университета в Камбрия да има тайно общество и Клоуи Мастърсън да го е разследвала?

— Този „Тектон“ съществува, така ли?

— Тогава бях сигурен в това, но така и не се наканих да го докажа. Исках да се захвана със статията, но точно тогава от „Джентълмен куотърли“ купиха мой материал. Тогава това беше голяма работа, така че веднага зарязах тайното общество.

Хийт се облегна назад и започна да мисли на глас.

— Дори Клоуи да е знаела за групата „Тектон“ и се е опитвала да докаже съществуването й, защо това я е изложило на опасност? Какво толкова ужасно има в едно тайно университетско общество? Нима не се занимават най-вече с пиене и глупави ритуали, от които никой друг освен тях не се интересува?