Шифърът на Леонардо

Софи спря таксито до входа и угаси двигателя.

— По-добре остави пистолета тук.

„С удоволствие“ — каза си Лангдън и пъхна оръжието под седалката.

Слязоха и тръгнаха по червения килим към стоманената плоча. Нямаше брава, но на стената видяха друг триъгълен отвор. Този път нямаше указания.

— Така не пускат вътре бавно загряващите — рече Робърт.

Софи нервно се засмя.

— Да опитаме. — Тя пъхна ключа в отвора и вратата с тихо бръмчене се завъртя навътре. Двамата се спогледаха и влязоха. Вратата с глух звук се затвори зад тях.

Фоайето на Депозитна цюрихска банка смая Лангдън с внушителността си. Докато повечето банки се задоволяваха с обичайния полиран мрамор и гранит, тук всички стени бяха от стомана, покрита с нитове. „Кой ли им е декоратор? — зачуди се Робърт. — Може би някоя стоманодобивна компания?“

Софи изглеждаше стресната също като него.

Сивият метал беше вездесъщ — подът, стените, гишетата, вратите, дори столовете бяха железни. Въпреки това ефектът бе невероятен. Посланието беше ясно: вие влизате в трезор.

Един едър мъж ги наблюдаваше иззад гишето. Той изключи телевизорчето, което гледаше, и ги поздрави с любезна усмивка. Въпреки изпъкващите мускули и пистолета, в гласа му се долавяше излъсканата учтивост на швейцарски пиколо.

— Bon soir58 — каза служителят. — Какво обичате?

Двуезичният поздрав бе най-новата проява на гостоприемство от страна на европейската фирма — даваше на клиента възможност да отговори на езика, на който желае.

Софи обаче изобщо не отговори. Просто постави златния ключ на гишето пред служителя. Той го погледна и незабавно се изпъна.

— Разбира се. Вашият асансьор е в дъното. Ще предупредя да ви посрещнат.

Младата жена кимна и взе ключа.

— На кой етаж?

Мъжът я изгледа странно.

— Ключът ви ще спре асансьора на съответния етаж.

Тя се усмихна.

— А, да.

Пазачът проследи с поглед двамата новодошли, докато стигнаха до асансьора, пъхнаха ключа, качиха се и изчезнаха. Щом вратата се затвори, той грабна телефонната слушалка. Не се обаждаше да предупреди за идването им. Нямаше нужда, тъй като съответният служител в трезора вече автоматично беше предупреден при пъхването на ключа на входа.

Обаждаше се на нощния управител на банката. Докато звънеше, включи телевизора и се вторачи в екрана. Репортажът, който бе гледал, тъкмо свършваше и той успя да види двете лица само за миг. Управителят отговори.

— Oui?

— Имаме извънредна ситуация.

— Какво става? — попита управителят.

— Френската полиция преследва двама бегълци.