Шифърът на Леонардо

Номер на сметката:

Курсорът мигаше. В очакване. „Десет цифри.“ Софи прочете цифрите от разпечатката и Лангдън ги въведе.

Номер на сметката: 1332211185

В момента, в който написа и последната цифра, дисплеят отново се промени. Появи се съобщение на няколко езика.

ВНИМАНИЕ: Преди да натиснете ентър, моля, проверете дали точно сте въвели номера на сметката. За ваша сигурност, ако компютърът не разпознае номера на вашата сметка, системата автоматично ще се изключи.

— Явно имаме само един опит — намръщено рече Софи. Обикновените банкрмати позволяваха на клиентите три опита за въвеждане на PIN код преди да приберат картата. Това очевидно не беше обикновен банкомат.

— Номерът изглежда нормално — каза Лангдън и внимателно сравни цифрите с разпечатката. После посочи клавиша „ентър“. — Давай.

Софи протегна показалец към клавиатурата, ала се поколеба. Хрумна й странна мисъл.

— Хайде — настоя Лангдън. — Верне всеки момент ще се върне.

— Не. — Тя отдръпна ръка. — Това не е верният номер.

— Разбира се, че е! Десет цифри. Защо да не е верният номер?

— Прекалено е случаен.

„Прекалено случаен ли?“ Лангдън изобщо не бе съгласен. Всяка банка съветваше клиентите си да избират случаен PIN код, за да не може да го познае никой.

Софи вече триеше написаните цифри.

— Робърт, току-що допуснахме грешка, която ние криптографите наричаме „supposer la conséquence“63. Разшифровахме кода отзад напред.

Лангдън нямаше представа за какво говори Софи. Тя доизтри цифрите и уверено го погледна.

— Прекалено голямо съвпадение е, че този привидно случаен номер може да се подреди така, че да образува прогресия на Фибоначи.

Робърт разбра, че криптографката има право. По-рано тя беше подредила цифрите в прогресия на Фибоначи.

Софи отново започна да пише, този път друг номер, сякаш по памет.

— Нещо повече, като се има предвид страстта на дядо ми към символиката и шифрите, предполагам, че е избрал номер, който означава нещо за него, нещо, което лесно може да запомни. — Тя дописа номера и лукаво се усмихна. — Нещо, което изглежда случайно… обаче не е.

Професорът погледна дисплея.

Номер на сметката: 1123581321

Трябваха му няколко секунди, но когато го забеляза, разбра, че е права.

Прогресията на Фибоначи.

1-1-2-3-5-8-13-21

Когато се разделеше на десет отделни цифри, прогресията на Фибоначи ставаше неузнаваема. „Лесна за помнене, и все пак привидно случайна.“ Блестящ десетцифрен код, който Сониер никога не би могъл да забрави. Нещо повече, той напълно обясняваше защо надрасканите върху пода на Лувъра цифри могат да образуват прочутата прогресия.

Софи се пресегна и натисна ентър.

Не се случи нищо.

Поне нищо, което да забележат.

В този момент в огромния подземен трезор на банката под тях се съживиха автоматични щипци. Те се плъзнаха по монтираната на тавана двуосева транспортна система и се отдалечиха в търсене на посочените координати. На бетонния под лежаха стотици еднакви пластмасови касети, подредени в гигантска координатна система… като редици малки ковчези в крипта.