Шифърът на Леонардо
- Автор: Браун Дэн
- Серия: Робърт Лангдън #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шифърът на Леонардо». Краткое содержание книги:
„Дядо ми е бил един от тях“ — помисли си Софи и още по-решително настъпи газта. Запечаталият се в паметта й образ категорично потвърждаваше положението на дядо й в братството.
— И даже дядо ти наистина да е бил от висшия ешелон, никога не биха му позволили да разкрие нищо на човек извън Ордена. Немислимо е да е имал намерение да те въведе във вътрешния кръг.
„Аз вече бях там.“ Софи си представи ритуала в подземието и се зачуди дали моментът е подходящ да разкаже на Лангдън на какво е присъствала онази нощ в планинската вила. Вече от десет години срамът не й позволяваше да разкрие тайната на никого. Дори самата мисъл за това я караше да настръхва. Някъде в далечината завиха сирени и тя усети, че я обгръща сгъстяваща се мъгла от умора.
— Ето го стадиона! — възкликна Лангдън, развълнуван от вида на огромния тенискомплекс „Ролан Гарос“.
Софи подкара натам. Скоро стигнаха до кръстовището с Рю Хаксо и завиха по нея.
„Трябва ни номер двайсет и четири — каза си Лангдън и осъзна, че тайно е оглеждал хоризонта за връх на черква. — Не бъди смешен. Тук не е възможно да има забравен тамплиерски храм.“
— Ето го — посочи с ръка Софи. Робърт проследи с поглед показалеца й. „Какво е това по дяволите?“
Сградата беше модерна. Квадратна цитадела с гигантски неонов кръст с равни рамена на фасадата. Под кръста светеха думите:
Лангдън се радваше, че не е споделил със Софи надеждите си да открият тамплиерска черква. Специалистите по история на символите страдаха от професионалната склонност да извличат скрит смисъл от места, където нямаше такъв. В този случай съвсем бе забравил, че мирният кръст с равни рамена е възприет за знамето на неутралната Швейцария.
Поне тази загадка беше разгадана.
Софи и Лангдън имаха ключ за депозитен сейф в швейцарска банка.
41
Епископ Арингароса слезе от фиата и потръпна от планинския вятър, който брулеше върха на високата скала. „Трябваше да си облека още нещо освен расото“ — помисли той, като се бореше с треперенето. Тази вечер най-малко искаше да изглежда слаб или страхлив.
В замъка цареше мрак, само прозорците на послед ния етаж сияеха зловещо. „Библиотеката — каза си Арингароса. — Будни са и ме чакат.“ Той наведе глава срещу вятъра и тръгна напред, без да погледне към куполите на обсерваторията, които в спомените му приличаха на два гнойни цирея на покрива.
Очакващият го на входа свещеник изглеждаше сънен Беше същият млад йезуит, който го бе посрещнал преди пет месеца — но тази вечер съвсем не беше толкова гостоприемен.
— Разтревожихме се за вас, ваше високопреосвещенство — каза той и си погледна часовника. Лицето му по-скоро изразяваше досада, отколкото безпокойство.
— Моите извинения. Напоследък човек изобщо не може да разчита на самолетите.
Свещеникът измърмори нещо непонятно, после каза:
— Чакат ви горе. Ще ви придружа.
Библиотеката бе просторно квадратно помещение цялото в тъмно дърво. Високите лавици бяха отрупани книги. Подът беше от кехлибарен мрамор с орнамент от черен базалт, красив спомен от дните, когато тази сграда бе била дворец.
— Добре дошли, ваше високопреосвещенство — разнесе се от отсрещния край на стаята мъжки глас.
Арингароса се опита да види кой говори, ала осветлението беше слабо — много по-слабо, отколкото при първото му идване, когато целият замък беше облян в ослепителна светлина. „Нощта на мрачното събуждане.“ Мъжете седяха в сенките, сякаш някак си се срамуваха от онова, което предстоеше.
Арингароса бавно, царствено спокойно влезе в библиотеката. Различи силуетите на трима мъже до продълговата маса в отсрещния край на помещението. Веднага позна мъжа в средата — дебелият секретар на Ватикана, който контролираше всички юридически въпроси на Църквата. Другите двама бяха високопоставени италиански кардинали.
Епископът се приближи към тях.
— Моите извинения за късния час. Намираме се в различни часови пояси. Сигурно сте уморени.
— Ни най-малко — отвърна секретарят. Беше сплел пръсти върху огромното си шкембе. — Благодарим ви, че дойдохте толкова отдалече. Най-малкото, което можем да направим, е да ви изчакаме будни. Да ви предложим ли кафе или нещо друго?