Офицер и пешка [bg]

33

Този човек моментално ми стана неприятен. Твърде силно ми напомняше сегашния ми командир. Арогантен. Самодоволен. Склонен да морализаторства. Синдромът на дребния мъж.

— Принуден бях да пътувам чак до тук в този задух — каза Ведърн. — Заради вас двамата.

— Това е най-старият град в Америка — посочих аз. — Ценен туристически обект.

— Бас държа, че с тази нахаканост печелиш симпатиите на командирите си.

— Усвоих я в курсовете за управление на гнева.

Хуморът ми очевидно не го забавляваше.

— Аз съм директор на разузнавателния отдел на ФБР.

Това вероятно трябваше да ме впечатли.

— И ако Стефани Нел се беше обърнала към мен, вместо да прибягва до теб, сега нямаше да сме тук.

Площадът беше оживен, навсякъде имаше туристи, правеха си снимки, сочеха си един на друг забележителностите, радваха се на тяхната непреходност. Околните улици бяха пълни с кръчми, ресторанти, галерии и магазинчета. Всичките претъпкани. Харесваше ми това, че бяхме на обществено място. Но не ми харесваше фактът, че той бе избрал и мястото, и часа на срещата ни.

— Какво искаш? — попита Колийн.

— Допускам, че си прочела папките, които носиш на гърба си.

И двамата не отговорихме.

— Добре де. Разбрах. Аз съм врагът.

Ведърн беше застанал близо до нас и говореше тихо; намирахме се извън алеята, в тревната площ, на около три метра от открития павилион. Никой не ни обръщаше внимание.

— Отвори стари рани — каза той на Колийн. — Когато разговаря с Валдес.

— А ти откъде знаеш, че е разговаряла?

— Следим международните разговори. И когато чухме да се споменават думите „Двоен орел от трийсет и трета“, това веднага привлече вниманието ни.

— Значи сте в състояние да засичате конкретни думи от разговори?

— Ще се смаеш, ако ти кажа на какво още сме способни.

Вероятно, но тази тема можеше да почака.

— Валдес бил ли е някога агент на ФБР? — попитах аз.

— За жалост, да. А преди това на ЦРУ. Той е бил онзи, който им е подал грешната информация за Залива на прасетата.

Отдавна не бях чувал за това място. За трите дни през април 1961 г. Военната инвазия, осъществена от хиляда и триста кубински емигранти, подпомагани от ЦРУ, се бе провалила толкова зрелищно, че само бе заздравила хватката на Кастро, бе го превърнала в национален герой и бе тласнала Куба право в обятията на Съветския съюз. Припомних си статията в „Ню Йорк Таймс“ отпреди няколко години, когато един вътрешен доклад на ЦРУ за операцията най-после бе разсекретен след трийсет и пет години давност. В доклада се констатираше, че Управлението е надценило способностите си, като не е направило реална оценка на рисковете. Още по-лошо: вербувало е слаби полеви командири, не е изградило организирана вътрешна съпротива срещу режима в Куба; управлението на комуникациите и личния състав е било на трагично ниво и като цяло операцията е протекла без реалистичен план. От начало до край катастрофа.