Декстър: Острието на ножа [bg]

— Така изглежда.

— Остава само една личност, която може със сигурност да интересува Данко — казах и почти забих пръст в гърдите му. — Ти.

Доукс всъщност не трепна, но нещо пробяга по челото му и той остана бездиханен две-три секунди. После бавно кимна, пое дълбоко дъх и изръмжа:

— Гаден мръсник!

— Да, такъв съм — признах. — Обаче съм прав.

Доукс вдигна сканиращото радио и го отмести настрана, седна в задницата на фургона и каза:

— Добре. Давай нататък.

— Първо, на бас, че ще се снабди с нов скенер — казах и кимнах към този до Доукс.

— Това е ясно.

— Така че щом знаем, че ни подслушва, ще му казваме само това, което искаме да чуе. Което е — казах с най-хубавата си усмивка — кой си ти и къде си.

— И кой съм аз?

— Онзи тип, дето го е прецакал да го хванат кубинците.

Той ме изучава известно време, после поклати глава.

— Май наистина ми слагаш пишката на дръвника, а?

— Абсолютно — отвърнах. — Но не се тревожиш, нали?

— Той е хванал Кайл, нищо страшно.

— Ти ще знаеш, че той идва — казах. — Кайл не е знаел. Освен това не се ли предполага, че си малко по-добър от Кайл в тези работи?

Беше безсрамно, съвсем прозрачно, но той се хвана.

— Да, по-добър съм. Обаче и теб си те бива да правиш четки.

— Никакви четки — казах. — Само чистата гола истина.

Доукс погледна скенера. После надолу и нагоре по магистралата. Уличните светлини пламнаха оранжево в капка пот, която се търкулна по челото му и му влезе в окото. Той механично я изтри, все още вторачен в магистралата. Беше ме гледал, без да мигне, толкова продължително, че беше малко притеснително да стоя пред него, а той да гледа другаде. Все едно че бях невидим.

— Добре — каза той, когато отново ме погледна, и този път оранжевата светлина беше в очите му. — Нека го направим.