Декстър: Острието на ножа [bg]

Стоях до Доукс и гледах как измъкват Франк върху носилката и после го откарват. Когато погледнах Доукс, той пак се вторачи в мен. И още веднъж ме дари с крайно неприятната си усмивка.

— Наравно сме — каза той. — И не знам нищо за теб. — Облегна се на очукания бял фургон и скръсти ръце. Чух как фелдшерите тръшнаха вратата на линейката и след миг сирената зави. — Само ти и аз — продължи Доукс, — и никакви рефери.

— Това нова порция ли е от твоята проста селска мъдрост? — попитах, защото ето ме на, пожертвал цяла лява обувка, много хубава риза за боулинг, да не говорим за хобито ми, ключицата на Дебора и една съвсем хубава кола от автобазата — а той ми стои тук без дори една гънка на ризата и прави прикрито враждебни забележки. Този човек наистина много се изхвърляше.

— Не ти вярвам — отвърна той.

Помислих си, че е много добър знак, че сержант Доукс се разкрива пред мен, като ми споделя своите съмнения и чувства. И все пак ми се струваше, че трябва да го държа на фокус.

— Това няма значение. Нямаме време — казах. — След като е свършил с Франк и се е освободил от него, Данко ще се прехвърли на Кайл.

Той килна глава, после бавно я поклати.

— Кайл няма значение. Той знаеше в какво се забърква. Важното е да пипнем доктора.

— Кайл има значение за сестра ми — казах. — Това е единствената причина да съм тук.

— Да бе — каза той. — За малко да повярвам.

Неизвестно защо тогава ми дойде идея. Признавам, че Доукс беше монументално дразнещ, и то не само защото пречеше на моето важно лично разследване — нещо само по себе си достатъчно гадно. Но сега той даже критикуваше действията ми, което минаваше границата на всякакво цивилизовано поведение. Раздразнението пък може би е майка на изобретателността. Това не изглежда чак толкова поетично, но свърши работа. Във всеки случай в запрашената черепна кухина на Декстър се отвори малка вратичка и оттам проблесна светлинка — истинско произведение на мозъчна активност. Разбира се, Доукс можеше да не я оцени много високо, освен ако не му помогнех да види колко добра идея е всъщност, затова му дадох едно рамо. Чувствах се малко като Бъгс Бъни, който се опитва да подтикне Елмър Фъд към нещо смъртоносно, но пък той си го заслужаваше.

— Сержант Доукс — казах. — Дебора е единственият ми роднина и нямаш право да поставяш под въпрос моята обвързаност. Особено — добавих, и трябваше да се преборя с желанието да загриза ноктите си в стила на Бъгс — след като ти досега си гола вода.

Какъвто и да беше, хладнокръвен убиец и прочее, сержант Доукс явно все още беше способен да изпитва емоции. Може би в това беше голямата разлика между нас, причината, поради която се мъчеше да държи бялата си шапка така твърдо циментирана за главата си и да се бори срещу това, на чиято страна би трябвало да бъде. Във всеки случай видях вълна от гняв да пробягва по лицето му, а дълбоко отвътре почти се чуваше ръмженето на вътрешната му сянка.