Декстър: Острието на ножа [bg]

— Имате ли място за още един? — попитах. — Няма да му трябва голяма площ, но е нужна силна упойка.

— В какво състояние е? — попита онзи с бодливата прическа.

Много хубав въпрос за човек с неговата професия, но единственият отговор, който ми хрумна, изглеждаше малко лекомислен, така че просто казах:

— Май и на вас ще ви трябва силно успокоително.

Те ме погледнаха, сякаш се шегувам, и наистина май не прецениха сериозността на положението. После се спогледаха и свиха рамене. По-възрастният каза:

— Добре, наборе. Ще го вкараме. — Онзи с шиповете коса поклати глава, но се обърна, отвори отново задната врата на линейката и започна да дърпа носилката.

Докато те караха носилката към къщата, където беше катастрофирал фургонът на Данко, аз се качих в линейката, за да видя как е Дебс. Очите й бяха затворени и беше много бледа, но като че ли дишаше по-леко. Тя отвори око и ме погледна.

— Стоим на едно място.

— Доктор Данко разби фургона си.

Тя се напрегна и опита да седне, с широко отворени очи.

— Хванахте ли го?

— Не, Дебс. Само пътника му. Мисля, че се е канел да се освободи от него, защото е напълно довършен.

Преди ми се беше видяла бледа, но сега почти припадна.

— Кайл — успя да промълви.

— Не — отвърнах. — Доукс каза, че се казвал Франк.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. Има татуировка на шията. Не е Кайл, сестричке.

Дебора затвори очи и се отпусна, сякаш беше спукан балон.

— Слава Богу.

— Надявам се, че нямаш нищо против да пътуваш с Франк — казах.

Тя поклати глава.

— Нямам. — Отвори очи. — Декстър, не се размотавай с Доукс. Помогни му да намери Кайл. Моля те!

Вероятно лекарствата й бяха подействали, защото мога да преброя и на един пръст колко пъти съм я чул да се моли толкова жаловито.

— Добре, Дебс. Ще направя всичко възможно — отговорих и очите й отново трепнаха и се затвориха.

— Благодаря — каза тя.

Върнах се до фургона на Данко точно когато по-възрастният парамедик се изправяше от мястото, където очевидно беше повръщал, и се обърна да поговори с партньора си, който седеше на бордюра и си мърмореше нещо на фона на звуците, които Франк все още издаваше отвътре.

— Хайде, Майкъл — каза по-възрастният. — Хайде, момче.

Майкъл сякаш нямаше никакво желание да помръдне иначе, освен да се клатушка напред-назад и да си повтаря: