Златото на Кортес [bg]

22.

Лорд Уилям Пилгрим лежеше прострян във високата трева в края на полянката насред джунглата и гледаше мълчаливо, сдържайки писък на твърде неблагороден ужас, докато редичка от лепкави червеникавобели двусантиметрови червеи се плъзгаше по опакото на ръката му, насочвайки се на юг приблизително към талията му.

— Ще се разпищя, ако нямаш нищо против — обади се той. — Писна ми от тези насекоми.

Гарза забърса една шепа от създанията с цвят на ръжда и ги пъхна в устата си. Задъвка доволен и преглътна.

— Боже мили! — прошепна Били смаян.

Фин, която лежеше от другата му страна, взе един от червеите върху неговата ръка и го засмука с устни.

Били се задави.

— Това са червеи магуей. Всъщност стоножки — обясни Фин с усмивка. — Тях намираш на дъното на бутилките от мескал.

— Много са вкусни, когато са запържени в масло с малко чесън. Освен това са източник на много протеини.

— Майчице Дево Мария! — измърмори Гуидо, който беше наблюдавал случващото се с ококорени очи.

— И двамата сте мекушави — заяви Фин и се ухили.

— Може ли някой да ми обясни защо лежим в храсталаците, ядем червеи и си шепнем? — попита Ели Санторо. Той бръкна с показалеца под превръзката на окото си и се почеса.

— Защото сме предпазливи — обясни мексиканският шпионин Гарза. След това се измести леко, бръкна в раницата си и извади един много сложен военен бинокъл „Щайнер“. С него огледа продължително наоколо, а после подаде малкия уред на Фин. Тя започна да разглежда през свръхчистите лещи ниския хълм в далечния край на полянката. Той беше четириъгълен, с висока, приличаща на комин изпъкналост, която излизаше точно от центъра му. Беше целият покрит с храсталаци, а на върха му растяха няколко акации, разпрострели нашироко клони. Дебелите им корени се бяха забили като хищни черни пръсти в богатата почва на джунглата.