Островът на скъпоценностите

Фанзегарът изговори тези думи с такъв заповеднически тон и цялата му стойка бе така недостъпна, че съгледвачът се плъзна във водата, без дума да възрази, и се устреми към другия бряг, където, както забелязахме, бе очакван и разпитан от генерала. Но сега ние нямахме време да се интересуваме за нещата на брега, защото положението върху нашия сал започна да става неуютно. Горящата клада излъчваше почти непоносима жега, която с всяка секунда ставаше все по-осезаема.

— Сахиб, нашата задача е изпълнена и ние можем да се върнем при бегумата, за да й разкажем как сме отмъстили за смъртта на владетеля.

— Да се върнем? По кой начин? На сала…

— Не, със сала не става, а ще трябва да плуваме. Ти да не би да се страхуваш от малко вода?

Аз не дадох отговор на този въпрос, прозвучал кажи-речи подигравателно, а скочих в реката, без да дочакам някакво понататъшно указание, фанзегарът ме последва от място. Лежейки по гръб, ние се оставихме течението да ни носи, като правехме само по някое движение, за да спазваме посоката към отвъдния бряг, на който се намираше гората от колеах. А салът се задържа по средата на реката със своя зловещ товар и скоро изчезна от нашите погледи. Какво е станало с него, не зная. Вероятно е изминал още едно порядъчно разстояние по реката, додето жаравата на огъня е прогорила ликовите въжета, свързващи гредите му и Свещената река е приела пепелта на Мадрур Сингх, моя нещастен приятел, и заедно с нея пепелта на неговата жена, на англичаните и двамата владетели-предатели, постигнати бързо и сигурно от отмъщението на фанзегара — точно така, както съм твърдо убеден, че ножът на злокобния мъж след три дена е намерил непогрешимо друга жертва, а именно съгледвача, когото генералът беше изпратил за информация до нашия сал. Достигнали при брега, ние се изкачихме при едно плитко място. След адския зной, царящ на сала, банята ми подейства благотворно и аз се чувствах като новороден. Едва бяхме почувствали твърда земя под краката си и ето че изникнаха от нея като изкарани с тропане двама мъже — тхаги, както разпознах по тяхното въоръжение. Те държаха юздите на конете, които ни бяха носили от руините до Ганг. Двамата мъже ни бяха следвали по заповед на фанзегара по отсамния бряг на реката и ни очакваха тук с животните, фанзегарът пристъпи към тях и им даде с тих глас някаква заповед, която не разбрах, и те веднага се отдалечиха надолу по течението. А ние двамата се качихме на конете и след късо време се добрахме до пътеката, по която бях стигнал с Раббадах до руините.