Людмила — мечти и дела
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Людмила — мечти и дела». Краткое содержание книги:
Бе дошла сякаш, за да ни каже: „Не, онези младежки мечти не бяха илюзия. Вие и вашите кумири ги превърнахте в илюзии“.
Както бе писала преди повече от век Елена Блаватска „личността е ролята, която актьорът (Аз) изпълнява само за една вечер“. Тия думи бяха за Людмила азбучна истина. Не бих могъл да кажа как точно тя самата виждаше своята роля в този живот. Едва ли си е представяла, че тази роля ще бъде само „поддържаща“ по степен на незначителност и по характер на пригаждане към общоприетото. Не знам обаче и доколко е подозирала, че в грандиозната драма на епохата ще й бъде отредена печалната роля на губеща.
В първите месеци и години подир нейната смърт, като че липсваха поводи за подобна тъжна констатация. Проявите на респект към делото й обаче бяха само привидности, които впоследствие бързо се разсеяха и предизвикаха ответни реакции на обругаване и осмиване. Тя претърпя неуспех не затуй, че бе изопачен един или друг неин проект и бе изоставено едно или друго нейно начинание. Оказа се губеща в главното — с провала на своята Мисия.
Мисия ли! Известни са ми и подигравателните подмятания на циниците, и меланхоличните съждения на добронамерените, пред подобно твърдение. Излишно е да спорим с късна дата за неща, които винаги ще си останат оспорими. По тази причина в случая оставям настрана философските възгледи на Людмила, определяни от невежите като „мистика“. Отделям ги настрана, въпреки че както за Мила, така и за мене, те са първоосновни. Остава другото, за чието възприемане не е нужно да сме изучавали история на религиите и което лежи също в основата на нейната мисия:
Живкова изповядваше и се опитваше да преобрази в живо дело онези насъщни принципи, върху които се гради всяко демократично общество, — принципите, утвърждаващи реалната свобода за всеки човек и отричащи насилието — физическо, икономическо или интелектуално.
Прагматиците би следвало да оценят Мисията на Людмила поне в такава светлина. Само че те и този път биха ви отвърнали: „Какво има да оценяваме? Нали се провали.“ И са прави. За себе си. Всичко зависи от това, какво разбираме под провал и за какъв провал става дума.
Всъщност провалът бе може би единственият възможен край на избрания Път. Премълчавам варианта на отстъплението — при нейната вяра и нейния характер подобен вариант бе изключен. Посоката, поета от нея без колебание, предполагаше една ако не предизвестена, то лесно предсказуема катастрофа. Ознаменувана с една нелепа смърт.
Според разумните хора нейната трагична вина произтичаше от нейното вироглавие. В онези години на строго регламентиран живот бе се опитала не само да мисли, но и да живее извън правилата. Явно не бе наследила нищо от съобразителността на баща си, който по-късно — в период на рисковани политически промени — бе изрекъл паметната фраза „да се снишим, додето премине бурята“. Дъщерята, вместо да се сниши, си позволи да продължи срещу насрещнототечение, за да бъде запратена сред отломките на толкова други корабокрушения.
И се питаш: Та коя ли благородна кауза е завършила с триумф и апотеоз? Нали десетки пророци, мъдреци, реформатори, бяха ставали жертва на съдниците в черни раса и на вилнеещите тълпи. Нали най-великата саможертва на Божия син бе увенчана с разпятието. Заревото на победата блясна едва подир агонията на Кръста. Което не пречи днес, 20 века по-късно някой пак да запита:
— Каква „победа“?
Людмила никога не бе си въобразявала, че би могла да заеме място дори в най-последния ред на дългата върволица от Велики страдалци, поели доброволно към кладата, бесилото или кръста. Тя просто бе следвала мисията, на която се бе посветила. Следвала я беше дори в минути на слабост, когато е съзнавала, че се стреми към непостижимото.
И стана така, че в това понякога неловко, понякога мъчително, ала винаги неотстъпно движение към непостижимото тя постигна толкова и такива прекрасни неща, с каквито никой наш политик от втората половина на века не би могъл да се похвали.
Големите строежи, новите училища, музеите и художествените галерии из цялата страна, новите театри и нови читалища, международните изложби, срещи, чествания, научни публикации, симпозиуми, дълготрайни програми — бя-ха според нейния замисъл само стъпала в този процес на духовно извисяване, при който името на България щеше тържествено да прозвучи из културните пространства на планетата. Апотеозът на юбилея следваше да се ознаменува с голямо честване през септември.
И сякаш за да разберем, че всичко това Людмила го е замисляла и създавала не за себе си, а за народа, два месеца по-рано тя тихичко си отиде.