Людмила — мечти и дела
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Людмила — мечти и дела». Краткое содержание книги:
Ликвидирането на идейната насока, която отстояваше Людмила в сферата на културата, предполагаше и отстраняване на определени хора. Повечето от тях и тогава и по-късно биваха причислявани към тъй наречения кръг „Живкова“. Отблизо погледнато такъв кръг всъщност изобщо не съществуваше, ако имаме предвид група хора с еднакви или сходни идеи. Ставаше дума по-скоро за близки и приятели на Мила, които не всякога споделяха нейните идеи и далеч не винаги общуваха помежду си. По-нататъшната им съдба бе твърде различна. Шушумигите, грубо казано, лесно се приспособиха към новата обстановка, чиновниците — в буквалния и преносен смисъл на думата — просто смениха местоработата си, а хора, предани до вчера на покойната, се присламчиха да хленчат и да искат прошка от бащата. През 1983 Александър Лилов е свален от високия си пост. По-късно Светлин Русев е анатемосан и дори заплашен със затвор. Казано е: разни хора, разни идеали, като се подразбира — и разни съдби.
Общо взето обаче промените засягаха не само тъй наречения „кръг“. Отново застудяваше. Климатичните промени — отпърво незабележими — бяха започнали още от края на 1979 с решението на съветското ръководство за военна намеса в Афганистан. Надеждата за разведряване отново и за кой ли път рухваше.
В началото това като че не личеше особено. Обявения от Картър бойкот на Олимпийските игри в Москва през 1980 напомняше донейде на невинна сръдня в сравнение със започващия зловещ курс на превъоръжаване. На мястото на мекушавия Картър се готвеше да застане вече ястребът Рейгън с доктрината си визираща СССР като „Империя на злото“.
Редиците трябваше да се подтягат и у нас. Отминала бе времето на всевъзможните естетически глезотии от рода на „Единство, творчество, красота“. Единство — да, но не под „Знамето на мира“, ами под бойното знаме на партията.
Поредното застудяване бе съпроводено както винаги с поредното сритване на интелектуалците. Нали всички бели все те ги забъркваха. Така поне смятаха старите комунисти. Но Живков май не споделяше тяхното мнение. Във всеки случай — не напълно.
— Какво прави там Джагаров? — запитал ме бе той преди години, когато ме беше извикал по не помня какъв повод.
Джагаров тогава бе още председател на писателския съюз, а аз негов заместник.
— Ами работи…
— Какво толкова работи? — отново ме запита шефът, който смяташе, че Георги не е от работягите.
— Ами…
— Следи да не се объркат нещата ли? — подсказа Живков, усетил затруднението ми. — Те нещата и да се объркат при вас, не е страшно. Ще ги оправим. Важното е да не се объркат при нас.
Сетих се за тази му реплика много години по-късно. Познал беше, хитрецът. Свалиха го не интелектуалците, а най-близките му приятели от политбюро.
— Ха-ха-ха… — както обичаше да се изразява.
За момента всичко си беше съвсем нормално. Включително и застудяването. Бяхме достатъчно привикнали към него подир толкова години Студена война. Връщахме се просто към сума ти отдавна познати неща. Да не се допускат волности в телевизионните коментарии. Да се внимава какво отразяват филмите — голямата или малката правда. Да не превеждаме от чуждите литератури каквото ни падне. А когато следим западните културни процеси, това да става единствено през прозорчето на „Литературная газета“.
Ролята на Людмила Живкова, доскоро така венцеславена, постепенно отивате в забвение.
„Всичко минава и всичко се лесно забравя“.
Някои си припомниха делото й едва подир 10 ноември 1989. Най-вече, за да си го присвоят. Един от нейните бивши чиновници непринудено ще разказва чрез медиите, как той е родоначалникът на идеите за „отварянето“ ни към запада и за честване на 1300-годишнината. Споменавайки за някаква историческа среща между Людмила и нейните най-близки сътрудници на плажа в Евксиноград, авторът пише: „Всъщност говорим ние, а тя слуша, защото ние сме авторите на всичко, а тя е чадър, без който не можем да минем, за да реализираме проектираното… Всъщност тя е възприела наши мисли и проекти.“60
Излишно е да коментирам това безсрамно съчинение на самохвалството и клеветата. Ще отбележа само, че то не е изолиран куриоз, а част от по-широка кампания, зародила се още през първата година след промяната. Сигналът за действие е даден от самия Живко Попов с една кратка, но многозначителна бележка, която ще си позволя да цитирам изцяло:
„В края на 60-те години и в самото начало на 70-те години неколцина мъже започнаха постепенно да се сближават на основата на тревогата пред вече очертаващата се политическа и културна изолация на България от напредналите страни. Това убеждение ги накара да преминат към изрично формулиране на задачата си: деполитизация и деидеологизация на науката, културата и възпитанието.
60
Живко Янев Попов.