Людмила — мечти и дела
- Автор: Райнов Богомил
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Людмила — мечти и дела». Краткое содержание книги:
Към края на своя „роман от спомени“, както сам го определя, Левчев е включил и спомен, свързан с последните дни на Живкова. Видял я „в нейния малък кабинет в ЦК. Тя ми се оплака, че хора, с които работи я мамят и злепоставят по опасен начин. Крадели подаръци. Вземали рушвети за квартири. Разпространявали от нейно име небивалици. Гледах я ужасен не само от фактите, които ми доверяваше, а и от огромното пречупване, което беше настъпило в нея.“
„Веднъж — продължава биографът — връщайки се от посещение при Ванга, разказах на тази мечтателка как знаменитата Петричка врачка я бе нарекла светица. Людмила ме погледна иронично и ми каза: «Аз съм нещо повече от светица». И ето тази мадам «Нещо повече» сега стоеше пред мене разколебана, уплашена, смазана… Оставали са й само няколко дни живот, когато тя ме попита:
— Какво да правя?“
Намерила и тя от кого да търси съвет! — ми е на устата да добавя, но ще премълча, понеже съм убеден, че целият този разказ е чиста лъжа. Преди всичко, авторът сам се е опровергал. Две страници преди това съобщава дословно: „През последните 18 месеца от живота й се виждахме твърде рядко, и то на официални сборища, където не можеше да се говори сериозно“. В такъв случай на какво основание и по какъв повод е станала тази тайнствена среща „в нейния малък кабинет в ЦК“, който едва ли може да се счита като място за „официално сборище“. И накрая как е било възможно подобно свиждане „само няколко дни“ преди смъртта, след като добре е известно — и не само на мен — че още близо месец преди това, тя бе заминала за Боровец с баща си.
Така ситуирана измишльотината ни разкрива най-нечистата си страна: канонизирането на Людмила за светица. Няма да се спирам на тази подробност, че биографът не само тук, а и на много други места държи да се представи за много близък човек на „Петричката врачка“. Хора, които наистина са били близки на Ванга, вече са споменавали в печата, че Ванга открито е изразявала пред тях антипатията си към Левчев.
По-същественото е, че като религиозна жена тя никога не би си позволила да обяви за светец жив човек. И ако действително нарече Людмила светица, това стана едва през 1996 в предаването на Тадаръкова, където участваше и биографът. Така, използвайки свободно фактите, като суров материал за измислиците си, Левчев съчинява епизода за последния си разговор с Мила. И за коронната си клевета: — приписаната на Мила реплика: „Аз съм нещо повече от светица“.
В подобна последна преработка ни представя биографът своя някогашен кумир: Една нещастница, „разколебана, уплашена, смазана“, и до такава степен обезумяла, та макар да се смята „за нещо повече от светица“, търси помощ не от друг, а от Левчев…
Безпощаден тип. Особено, пробудят ли се у него ревността, завистта и накърненото самочувствие на гения. А всичко бе почнало почти незабележимо с една досадна грешка на Мила. Навремето, вместо да си назначи един зам.-председател, тя бе назначила двама. Споменах обаче, че щом има двама първи, неизбежно възниква и въпросът — кой от тях е по-първият. При пълната непригодност на Левчев към делова работа, този въпрос нямаше как да се реши в негова полза. Оттук започва всичко. Продължението е известно.
Лицемерното посмъртно възвеличаване на Людмила бе съчетано с декларация за съхраняване и продължаване на нейното дело. Зад тази димна завеса от благи приказки се вършеше точно обратното. Добрите начинания бяха изоставяни или опразвани от съдържание. За да оправдае някои „мистични“ залитания на дъщеря си, Първия например твърдеше, че идеята на Мила за изследване на непознатите интелектуални възможности на човека има сериозна научна основа и следва да намери практическо приложение. Така проектът за институт „Рьорих“, включващ и проблемите на психическата енергия, деградира тихомълком до жалка пародия. Учреден бе Научен институт за изследване на човешкия мозък, ръководен за по-сигурно от идеолог с циментова глава. Надеждно циментиран по този начин, институтът изобщо не проработи.
През лятото на 1981 г. се понесе мълва, че се подготвя удар срещу Галерията за чуждестранно изкуство, намираща се за момента все още в зародиш. Засега съществували колебания дали погромът да се свърже с разследванията около служба „Културно наследство“ или с констатацията, че се прахосват пари на вятъра за трупане на произведения без художествена стойност. Колебанията едва ли щяха да продължат дълго. Групичката около Балев се бе здраво разшетала.