Мусаши

— Тъпак! Мислиш се за самурай, а те е страх от другите!

— Кой го е страх? Само казвам, че трябва да не се самозабравяме.

— Кой си ти, та да правиш такива предупреждения?

С тези думи засегнатият ученик блъсна другия в гърдите, поваляйки го на земята.

— Искаш да се бием ли? — изръмжа падналият. — Добре, готов съм.

По-старшите, Джион Тоджи и Уеда Рьохей, се намесиха.

— Престанете, вие двамата!

Изправени на крака, те разтърваха мъжете и се опитаха да ги успокоят.

— Съвземи се!

— Всички разбираме какво ви е!

Още няколко чаши саке, и нещата се поуталожиха. Подстрекателят продължи още известно време да възхвалява себе си и останалите, докато критикуващият, прегърнал Рьохей, през сълзи му обясняваше случилото се.

— Говорех само заради честта на училището — изхлипа той. — Ако продължават с тези ласкателства, доброто име на Йошиока Кемпо ще бъде съсипано. Унищожено, казвам ти!

Самият Сеиджуро оставаше сравнително трезвен. Свикнал да забелязва всичко, Тоджи каза:

— Не се забавляваш особено, както виждам.

— Аха. Мислиш ли, че те се веселят истински? Съмнявам се.

— Разбира се. Просто това е тяхното виждане за една весела вечер.

— Не разбирам, защо тогава се карат така?

— Слушай, защо не мръднем нанякъде? Някъде, където е по-спокойно. И на мен ми писна тук.

С израз на облекчение, Сеиджуро бързо се съгласи.

— Бих желал да отидем там, където бяхме снощи.

— Имаш предвид Йомоджи ли?

— Да.

— Там е доста по-уютно. През цялото време си мислех, че ти се ще да отидеш там. Но щеше да е истинско разхищение да заведеш цялата тая банда глупаци там. Затова ги доведох тук — поне е евтино.

— Да се измъкваме тогава. Рьохей ще се погрижи за останалите.

— Престори се, че отиваш до тоалетната. Аз ще те настигна след няколко минути.

Сеиджуро умело се измъкна. Никой не забеляза отсъствието му.

До една къща недалече, някаква жена, повдигната на пръсти, се опитваше да закачи на мястото му един фенер. Вятърът го беше угасил, и тя го свали, за да го запали отново. Беше се изпънала под стряхата, а току-що измитата й коса падаше свободно около лицето. Кичурите и сенките на огъня образуваха леко променящи се фигури по изпънатите й ръце. Вечерният бриз бе изпълнен с аромат на цъфнали сливи.

— Око! Да го закача ли вместо теб?

— О, та това е Младият учител — изненадано възкликна тя.

— Постой малко — когато мъжът дойде по-близо, тя видя, че не е Сеиджуро, а Тоджи.

— Така добре ли е? — попита той.

— Да, чудесно е, благодаря ти.

Но Тоджи хвърли още един поглед към фенера, реши, че е закачен накриво и го поправи още веднъж. Око не можеше да разбере как някои мъже, които неумолимо отказват да вършат каквото и да било в собствените си домове, са толкова внимателни и готови да помогнат, когато са на място като нейното. Те често сами отваряха и затваряха прозорците, оправяха си възглавниците и правеха още куп дребни нещица, които не биха и помислили да вършат под собствения си покрив.