Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— Нямам представа.
Имаше отлична представа. Отрова. Тъкмо бе довел Теса вкъщи от болницата и стоеше на стълбището към семейната спалня, на две стъпала зад нея, стиснал в ръце чантичката с тоалетните й принадлежности и сака с първите дрешки и пеленки на Гарт, без да смее да й помогне, защото Теса, упорита както винаги, много държеше да се изкачи сама по стълбите. В мига, в който тя се олюля, той пусна чантите и я подхвана, преди още коленете й да бяха поддали, и усети ужасяващата лекота на тялото й, разтърсвано от отчаяни, безнадеждни ридания. Теса плачеше не за Гарт, а за Уанза. „Те я убиха!“ — изхлипа тя право в лицето му, докато той я притискаше към себе си. „Джъстин, тия мръсници убиха Уанза! Убиха я с тяхната отрова.“ Кой я уби, скъпа? — попита той, отмахвайки с ръка мокрите й от пот коси от бузите и челото. Кой я уби? Кажи ми. Обвил ръка около измършавялото й тяло, той нежно я понесе нагоре по стълбите. Кои са тия мръсници, скъпа? Кажи ми кои са. „Мръсниците от «Трите пчели». Тия гадове, тия мошеници, които само се правят на лекари! Които влизат и не поглеждат към нас.“ За какви лекари говориш? Той я повдигна и нежно я положи върху леглото, без да й даде възможност дори да се олюлее. Имат ли имена тези лекари? Кажи ми, моля те.
От дълбочината на спомените си той като в просъница чува гласа на Лесли, която му задава същите въпроси в обратен ред.
— Името Лорбиър говори ли ви нещо, Джъстин?
Ако не се чувстваш уверен, излъжи — заклел се бе вътрешно той. Ако си в ада, излъжи. Ако не вярваш на никого, дори на себе си, излъжи. Ако трябва да бъдеш лоялен само към мъртвите, излъжи.
— Боя се, че не — бе неговият отговор.
— Не сте го чували дори случайно? Например по телефона? При разговор между Арнолд и Теса например? Лорбиър — германец, холандец, евентуално швейцарец…
— Името Лорбиър не ми говори абсолютно нищо.
— А Ковач? Унгарка, тъмнокоса, минава за красавица?
— Има ли собствено име? — С това той отново казва: не, не съм чувал, но този път е искрен.
— И да има, никой не го знае — отвръща Лесли; в гласа й се прокрадва примирение. — Емрих? Също жена, блондинка. Не ви ли говори нещо? — Победена, тя хвърля молива на масата. — И така, Уанза е мъртва — казва тя. — Официално. Убита от някакъв лекар. И до днес, шест месеца след смъртта й, вие не знаете от какво точно. Просто е умряла.
— Причините за смъртта й не са ми известни. Ако Теса и Арнолд са ги знаели, не са ми казали.
Роб и Лесли се отпускат едновременно в креслата като двама спортисти, решили да си отдъхнат за пет минути. Роб се протяга е разперени ръце и театрално въздъхва, докато Лесли остава леко приведена напред, подпряла с ръка брадичката си, а по умното й лице е изписана тъга.
— Значи не си съчинявате всичко това? — пита тя Джъстин през полусвитите пръсти на ръката, която подпира лицето й. — Цялата тая история за умиращата Уанза, за нейното дете, за онзи прословут лекар, които толкова се срамувал, за прословутите студенти с бели престилки? Твърдите, че цялата история, която ни разказахте, не е една голяма лъжа от начало до край?
— Що за абсурдно предположение! Защо, за бога, да ви губя времето и да си съчинявам всичко това?
— В „Ухуру“ няма болничен картон, нито каквито и да е документи на името на Уанза — обяснява унило Роб, отпуснат в креслото. — Има за Теса, също и за бедничкия Гарт. Но за Уанза няма нищо. Просто не фигурира. Никога не е стъпвала в болницата, поне според болничния архив; никога не е приемана за лечение, никога не е преглеждана от лекар, било то истински или самозван; никой не е наблюдавал случая, никой не й е назначавал терапия. Детето й не се е раждало, не е умирало, трупът й не е изчезвал, понеже никога не е съществувал. Моята колежка Лес разговаря с няколко от сестрите, но те до една не са в течение, нали така, Лес?
— Някой е успял да поговори с тях преди мен — тихо допълва Лесли.
Чул мъжки глас зад себе си, Джъстин рязко се извърна. Беше стюардът, дошъл да се осведоми за нуждите и удобството му. Ще има ли мистър Браун нужда от помощ при сваляне на облегалката? Благодаря, мистър Браун би предпочел да я остави изправена. Ами при включване на видеото? Не, благодаря, наистина не е необходимо. Не би ли искал мистър Браун да му сваля щората на прозореца? Не — натъртено, — благодаря, предпочитам прозорецът ми да остане широко отворен към космоса. А какво би казал мистър Браун за едно топло одеялце? Воден единствено от неизлечима учтивост, Джъстин прие одеялото и с облекчение впи поглед обратно в бездънния мрак зад прозореца. Съзира Глория, която нахлува, без да чука, в трапезарията с тежък поднос, отрупан със сандвичи. Докато старателно намества подноса върху масата, тя изкривява, доколкото й позволяват мускулните връзки, очите си към тетрадката на Лесли — напразно усилие, както се оказва, защото с влизането й Лесли предвидливо е обърнала на нова страница.