Вечният градинар
- Автор: Каре Джон льо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вечният градинар». Краткое содержание книги:
Джъстин Куейл, дипломат от кариерата и градинар любител, започва свой кръстоносен поход, за да намери убийците на съпругата си. Пътят му минава през Форин Офис в Лондон, Европа и Канада. Джъстин се сблъсква с измама и предателство, алчност и насилие, докато постепенно открива истината за жената, която така и не е успял да опознае. И да обича.
След края на Студената война всепризнатият майстор на шпионския роман се насочва към нови сюжети, нови врагове, нови предизвикателства. „Вечният градинар“ е различна от всички досегашни книги на Джон льо Каре. И може би най-добрата.
— Тя ли каза това?
— Аз го казвам. Но тя го мислеше. Теса се бе родила богата, но богатството не я впечатляваше. Парите просто не я интересуваха. Тя се нуждаеше от много по-малко пари, отколкото новобогаташите. Но същевременно знаеше, че нищо не я оправдава, ако се прави, че не забелязва какво става около нея. Тя знаеше, че е длъжница на обществото.
При тези думи Лесли обявява края на разпита — до утре по същото време, Джъстин, ако това ви устройва. Джъстин го устройва.
Явно и хората от Бритиш Еъруейс бяха стигнали до същото заключение, защото намалиха осветлението в салона на първа класа, докато стюардесите приемаха последните поръчки за вечерта.
8.
Роб се е изтегнал на креслото, докато Лесли за пореден път разопакова играчките си: цветните тетрадки, моливите, малкия касетофон, от който не бе имало нужда предишния ден, гумичката за триене. Джъстин е придобил затворническа бледност, около очите му се е появила паяжина от ситни бръчки. Всеки лекар би му предписал чист въздух.
— Казахте, че нямате нищо общо с убийството на съпругата си в смисъла, за който намекваме — напомня му Лесли. — А какъв друг смисъл би могло да има, ако позволите да запитаме? — Тя се навежда напред през масата, за да улови по-добре думите му.
— Трябваше да я придружавам.
— До Локикоджо?
Той поклати глава.
— До езерото Туркана?
— Навсякъде.
— Това тя ли ви го каза?
— Не. Тя никога не ме е упреквала за нищо. Никога не сме се поучавали един друг. Ако някога сме спорили за нещо, то е било за методите, не за целите. Арнолд никога не е бил пречка между нас.
— За какво точно спорехте? — пита Роб, който не е способен да измени на буквализма си.
— След като загубихме бебето, аз дълго молих Теса да се съгласи да я отведа обратно в Англия или в Италия. Готов бях да я заведа където поиска. Но тя не искаше и да чуе. Имала, слава богу, своя лична причина да живее, и тази причина била тук, в Найроби. Тук срещнала ужасяващи социални неправди, страшни престъпления, както тя се изразяваше. Това бе всичко, което ми позволяваше да знам. В моята професия заученото невежество е доведено до висша форма на изкуство. — Джъстин се обръща към прозореца и поглежда навън с невиждащи очи. — Вие виждали ли сте как живеят хората в тукашните гета?
Лесли поклаща глава.
— Тя ме заведе веднъж. В пристъп на слабост, както ми обясни по-късно, понеже искала да се запозная с работното й място. Гита Пиърсън дойде с нас тогава. Гита и Теса бяха много близки. Толкова си приличаха, че беше чак смешно. Майките и на двете навремето били лекарки, а бащите им — адвокати; и двете израснали в католически семейства. Отидохме в някакъв здравен център. Четири бетонни стени, ламаринен покрив и хиляда души, които чакат на опашка пред вратата. — За момент Джъстин забравя къде е. — Бедността в такива мащаби си е цяла отделна наука, която не може да се изучи за един следобед. Във всеки случай след този ден винаги когато вървях по Станли Стрийт… — той се поспира — аз виждах тази картина пред очите си. — След ловките увърталия на Удроу думите му звучат като изповед. — Ужасната несправедливост, това страшно престъпление, за което тя все ми говореше, я крепеше жива. Нашето бебе беше мъртво от пет седмици. Оставена сама вкъщи, Теса можеше с часове да гледа в една точка на стената. Мустафа ми се обаждаше по телефона в мисията: „Елате си, господарю, тя е болна, болна е!“ Но не бях аз този, който можеше да я съживи. Единствено Арнолд. Той я разбираше. Арнолд споделяше тайната й. Само като чуеше колата му да спира пред къщи, тя се оживяваше. „Какво ми носиш?“ Искаше да каже: какви новини? Информация? Развитие на обстановката? След като той си тръгнеше, тя се затваряше в работната си стаичка и не излизаше по цяла нощ.
— На компютъра ли работеше?
За миг Джъстин се размърдва неспокойно в креслото си. После му минава.
— Тя си имаше своите книжа, имаше си компютъра. Имаше си и телефон, но по него винаги говореше много предпазливо. Имаше си Арнолд всеки път, когато той успяваше да се откъсне.
— И вие нямахте нищо против, така ли? — Роб цинично се подхилва; заядливият му тон този път звучи крайно неуместно. — Вашата жена да осъмва будна в очакване на благородния рицар?
— Теса беше отчаяна. Ако й бяха нужни и хиляда като Блум, аз пак нямаше да имам нищо против.
— А самият вие нищо ли не знаехте за ужасното престъпление? — настъпва Лесли, която не се оставя лесно да я убедят. — Абсолютно нищо? За какво става въпрос, кои са жертвите, кои са основните участници? Те двамата пазеха всичко в тайна от вас. Блум и Теса в съдружие, а вие така и нищичко не знаете, така ли?