Ръкописът Q
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръкописът Q». Краткое содержание книги:
Пристанището на Игуменица се появи неочаквано от откритото море — широка подковообразна извивка на бреговата линия, очертана от къщи, жилищни блокове, хотели — всички притиснати към плажа, защитени отзад от северния клон на планината Пинд. Склоновете й се спускаха меко към града, дърветата и зелените площи стигаха на петстотин метра до водата. Някога оживено пристанище, където Алкивиад и Никий са събирали флотата си, за да поемат срещу Спарта, сега градът се задоволяваше да бъде убежище за туристи, основна точка от маршрута до Корфу, и разполагаше с няколко плажа. Пиърс стоеше зашеметен от красотата на това място. Както и неговите нови познати. И четиримата гледаха мълчаливо, докато фериботът приставаше. Плажът бе брашненобял и повече приличаше на преспа сняг, отколкото на пясъчна ивица. Това, което се виждаше откъм морето, сега бе придобило ясни очертания — дърво и камък на кейове и сгради, обветрено сиви, завършващи с керамичното червено на стръмни покриви, блеснали под лъчите на ранното слънце. Пиърс осъзна, че ако досега бе имал някаква идеализирана представа за Гърция, то Игуменица отговаря точно на неговите очаквания. Изражението на трите лица до него му подсказваше, че не е единствен.
След закуската бе разбрал, че младежите са тръгнали да гледат приятел, който щял да играе в летните футболни състезания във Верея, намираща се малко на запад от Солун. Достатъчно подходящо. Нещо повече: споменаха дори и за някакъв автобус. Той реши да се присъедини към тях.
Постара се да бъде в средата на тълпата, когато се насочиха към мостика. Беше неспокоен, но се мъчеше да оглежда колкото се може по-небрежно лицата на струпалите се по кея.
Доколкото разбираше, повечето бяха свързани с туризма: продавачи, хора, предлагащи превоз до близките курорти, всички говореха някакво подобие на италиански със силен гръцки акцент. Паспортният контрол беше чиста формалност — никой не обърна внимание, че един свещеник е облякъл цивилни дрехи. На брега гледаше да стои по-близо до компанията; правеше се, че е със стари приятели — ръка на рамото, докато се смееше, или оживено кимане на разказите им. Очевидно усилията, положени за присъствието на мач, който се оказа кръг от европейското първенство по футбол, звучаха малко като израз на хайлайф. Пиърс се опитваше да се включи, макар че не винаги разбираше за какво говорят. Няколко въпросителни погледа от италианците, последвани от изблици на сърдечен смях — заедно с очакваното дружеско потупване по гърба — превърнаха някогашното трио в чудесен квартет.
Доколкото разбираше, никой не проявяваше интерес към тях. Един или два пъти се огледа наоколо, като се правеше, че наднича за нещо в раницата си или си завързва обувката. Нищо. На автобусната спирка отново бързо огледа лицата — изглежда, половината ферибот се надяваше да се набута в единствения автобус за града. Пак нищо. Може би Службата за сигурност на Ватикана не беше толкова ловка или способна, както бе мислил. Той си купи билет, скочи в автобуса и се настани вътре — в Игуменица (нещо съвсем нетипично за Гърция) проявяваха достатъчно разум да синхронизират пристиганията на ферибота в пристанището с разписанието на автобусите. В рамките на двайсет минути тримата му приятели бяха на път да подновят прекъснатия си сън от предишната нощ.
Трябваха им повече от осем часа, за да пропътуват по-малко от триста и петдесет километра и това до голяма част се дължеше на честите спирки по пътя. Развитият и Третият свят се смесваха със завидна лекота. На всяка спирка — едно доста неясно понятие — шофьорът слизаше за по няколко минути, за да се поразтъпче и да побъбри с някого от местните, като даваше възможност на всички да се отърват за малко от сауната вътре. Понякога дори се разхождаше между пътниците и правеше кратки бележки за околните места — легенди за кентаврите, за Язон и аргонавтите — но никога не отговаряше на повече от няколко въпроса преди да затвори всички обратно в автобуса.
Пиърс се възхищаваше на широките пространства необработена земя. Отдалеч тя изглеждаше тучна и свежа, но отблизо зелените островчета се оказваха груба земя, дива растителност, никнеща навсякъде, където е възможно. Като че ли земята бе толкова стара, че не можеше да предложи нищо повече от вялото си съдействие на онова, което се стремеше да си осигури място под слънцето. Трева, дървета, подпиращи безкрайното небе, останки от далечно минало, които се появяваха от време на време край пътя, за да бъдат подминати с обичайното безразличие. Една страна на древни руини можеше да избира какво да почита.