Адският свят
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сийка Петрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адският свят». Краткое содержание книги:
— Ти винаги оцеляваш, Корби.
— Майоре… — Той опита да обясни, да се оправдае, но гърлото му бе грапаво и сухо, и думите не искаха да излязат.
— Не ми казвай нищо, ти оцеля. Нямаш това право. Ти стъпваш по нашата земя и затова ще изпълняваш нашите заповеди, ще се бориш и умираш, както подобава на воин. Нямаш избор.
— Аз стоя на моята земя!
— Само докато се изчисти от това, което загубихме. Докато очистим ротата, която няма надежда в Ада срещу Легионите. Ние ще стоим и ще се сражаваме до последния човек. Вие сте заровени сред телата на загиналите, оцапани сте с кръв и се надявам, че този път сте сбъркали адреса. И така, ротата падна и ти си единственият оцелял, който може да разкаже това. Аз имах толкова големи надежди в теб, Корби! Но ти ме измами. Трябваше да умреш и да бъдеш сега с нас, тук ти е мястото.
— Някой трябваше да оцелее и да предупреди Командването.
— Не това бе причината, поради която го направи, нали? Ти просто се изплаши. И не си престанал да се страхуваш и досега. — Трупът изтегли сабята си.
— И така, войнико, сега е твоят ред да си платиш за всичко!
Корби запрати надалеч счупената си сабя и извади дългата служебна кама от кобура си.
— Само глупакът умира без причина.
Остриетата им се срещнаха, дрънченето на стомана о стомана се носеше ясно над утихналото бойно поле.
Линдхолм стоеше в центъра на Голямата Арена, заобиколен от тълпите на Голгота, които надаваха възгласи на одобрение, удовлетворени от още една смърт. Загубилият битката гладиатор бе извлечен от Арената, оставяйки кървава диря след себе си. Не беше никак проницателна тази тълпа, събрала се днес. Нямаше очи за най-деликатните неща, за умението да се фехтова и защити. Те искаха кръв и страдание, без да ги е грижа чии. Бяха платили, за да видят смърт точно пред очите си и това им бе достатъчно. Техните ликуващи възгласи станаха по-силни и обезумели, когато следващият му противник се качи на Арената. Дори без да се обръща, Линдхолм знаеше кой е той, кой би трябвало да бъде. Висока, гъвкава и грациозна, Елена Данте приемаше поздравленията на тълпата и поздрави Линдхолм със сабята си. Данте, усмихващият се убиец, любимката на голготските тълпи.
— Никога не съм искал да се боря срещу теб, Елена — прошепна Линдхолм.
— Рано или късно трябваше да се случи, Свен — каза Данте. — Така работи Арената. Не мисли, че ми е лесно, и то защото сме приятели.
— Повече от приятели.
— Може би. Разликата вече не е от значеение. Тук, на Арената има само победители и победени. А аз винаги печеля.
— Ти не можеш да ме убиеш — промълви Линдхолм. — Не и след всичко, което се случи между нас.
— Винаги си бил романтичен, Свен. — Данте широко се усмихна. — Виж какво ще ти кажа. И двамата знаем, че аз ще спечеля, Следователно от теб се иска да се постараеш добре, така че тълпата да си получи силните усещания, а аз ти обещавам бърза и лека смърт.
— Ти ми го дължиш! — възкликна Линдхолм.
— Разбира се. За какво иначе са приятелите?
Линдхолм се намръщи.
— Ще го запомня. Аз съм тук от по-отдавна. Ние ще се борим на Арената и аз ще те убия.
— Точно така, Свен. След това ще убиеш организатора на мача и още двадесет и седем чиновници от Арената, преди да те издърпат, да ти сложат белезници и да те изпратят в Ескадрилата за Ада. Но аз се върнах и сега ти трябва да ме убиеш отново. Ако можеш.
Сабите им се срещнаха и стоманата издрънча.
Де Чанс стоеше до колене в мръсната вода в тунела под чуждия град, взирайки се безстрашно в познатите фигури, които се подаваха от дупката в стената. Корби и Линдхолм стояха неподвижни между нея и дупката, втренчили празен поглед в мрака. Позната фигура пристъпи в осветения от фенера кръг. Той бе среден на ръст и тегло, със спокоен и ласкав поглед, което те кара да забележиш мъжа сред толкова други. Усмихна се уверено на Де Чанс.
— Здравей, Мег. Изненадана ли си, че ме виждаш?
— Ти не си реален — изрече Де Чанс равнодушно. — Няма никакъв начин да бъдеш тук, на Улф IV. Ти все още си някъде там, в Империята, и правиш това, което най-много ти се удава. Спечелваш доверието на хората и след това ги предаваш срещу шепа разнообразие.
Той тихо се засмя.
— Аз съм толкова реален, колкото ти искаш да бъда, Мег. Вярвай в мен и аз съм тук, толкова истински, колкото паметта ти може да ме пресъздаде. А ти искаше да ме видиш, нали? Дори след всичко, което се случи, една частица от теб никога не е преставала да мисли за мен, никога не е преставала дълбоко в себе си да вярва, че аз мисля за теб. — Той топло й се усмихна. — И все пак това, което направих, не е чак толкова лошо. Ние всички трябва от нещо да живеем.