Сейлъмс Лот
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сейлъмс Лот». Краткое содержание книги:
Писателят Бен Миърс е от малцината, които се връщат в градчето. Защо? За да забрави мъката, да се отърси от сянката на миналото и някак си да продължи да живее. Само че вместо забрава там го чака неописуем ужас.
В Сейлъмс Лот се е заселил непознат — въплъщение на зло, унищожаващо не само онези, с които той има досег, но и скъпите им хора.
Безметежното съществуване на местните жители остава в миналото. Разгаря се битка, в която залогът е нещо по-важно от живота. Мнозина ще загинат. докато дойде краят на неописуемия кошмар. И все пак, наистина ли е дошъл?
— Спохождат ли ви призраци в старата къща? — запита Дъд, когато дъртакът не благоволи да се разкара.
— Призраци! — Старецът се усмихна, ала в усмивката му имаше нещо заплашително. Навярно така би се усмихвала баракуда. — Не, няма призраци.
Той леко натърти последната дума, сякаш горе можеше да има нещо много по-лошо.
— Ами… късно става и прочие… наистина трябва вече да си ходите, мистър?…
— А ми е толкова приятно да беседвам с вас — каза старецът, като чак сега се обърна напълно към Дъд и го погледна в очите. Очите му бяха раздалечени и все още обрамчени с отблясъци от гаснещата жарава на сметището. Човек не можеше да откъсне поглед от тях, макар че не е прилично да зяпаш някого. — Нямате нищо против да поговорим още малко, нали?
— Не, мисля, че не — отвърна Дъд с глух и далечен глас.
Очите като че се разширяваха, растяха и се превръщаха в мрачни кладенци с огнени ръбове, кладенци, в които можеш да рухнеш и да се удавиш.
— Благодаря — каза непознатият. — Кажете… тази гърбица не ви ли пречи при работа?
— Не — произнесе Дъд все тъй отдалече.
И безсилно си помисли: да пукна, ако не ме хипнотизира. Досущ като онзи тип на панаира в Топшам… как му беше името? Мистър Мефисто. Приспива те и те кара да вършиш разни глупости — да се правиш на пиле, да тичаш като куче или да разправяш какво си правил на шестия си рожден ден. Хипнотизира стария Реджи Сойър и какъв смях падна само…
— А може би ви пречи в други отношения?
— Не… ами то…
Дъд се взираше като омагьосан в бездънните очи.
— Хайде, хайде — ласкаво го подкани старецът. — Приятели сме, нали? Говори, разкажи ми.
— Ами… момичетата… нали ги знаете…
— Разбира се — утешително изрече старецът. — Момичетата ти се надсмиват, нали? Те не знаят колко си мъжествен. Колко си силен.
— Точно така — прошепна Дъд. — Смеят се. Тя се смее.
— Коя е тя?
— Рути Крокет. Тя… тя…
Мисълта отлетя. Дъд не се и опита да я върне. Нямаше значение. Нищо нямаше значение освен сегашния покой. Този прохладен и пълен покой.
— Може би се шегува? Киска се и прикрива устата си с длан? Ръчка приятелките си с лакти, когато минаваш?
— Да…
— Но ти я желаеш — настояваше гласът. — Не е ли така?
— О, да…
— Ще я имаш. Сигурен съм.
Имаше нещо… приятно в това. Стори му се, че чува как в далечината сладки гласове напяват скверни слова. Сребърни звънчета… бели лица… гласът на Рути Крокет. Почти я виждаше как надига с шепи цицките си, кара ги да изхвъркнат от деколтето на пуловера като съзрели бели полукълба и нашепва: Целувай ги, Дъд… хапи ги… смучи ги…
Сякаш се давеше. Давеше се в обрамчените с червено очи.
Когато непознатият пристъпи към него, Дъд разбра всичко и го посрещна с радост, а сетне дойде болката, прекрасна като сребро, зелена като тихи и бездънни води.
9.
Ръката му трепереше и вместо да стиснат бутилката, пръстите му я катурнаха от бюрото. Тя се стовари с глух удар върху зеления килим и остана да лежи там, разливайки с бълбукане спиртното си съдържание.
Отец Калахан изруга и се наведе да я вдигне, преди уискито да се разлее окончателно. И без това не бе останало много. Отново намести спасеното питие върху бюрото (този път далече от ръба) и се запъти към кухнята да потърси под мивката парцала и препарата за чистене на петна. Не биваше мисис Кърлис да открива петно от разсипано уиски край бюрото му. Топлото съчувствие в погледа й бе просто непоносимо през дългите сиви утрини, когато го налягаше униние…
Махмурлук, искаш, да кажеш.
Добре де, тъй да е — махмурлук. Моля, нека да сме начисто. Опознай истината и тя ще те освободи. Ура, да развъртим пестници за истината.
Откри шише с нещо, наречено „Е-Вап“ — звучеше досущ като болезнено повръщане („Е-Вап!“ — изграчи старият пияница, като едновременно се издрайфа и напълни гащите). Взе го и се върна в кабинета. Стъпваше съвсем твърдо. Почти. Гледайте сега, ще мина по тая бяла линия чак до светофара.
За своите петдесет и три години отец Калахан изглеждаше твърде представително. Имаше посребрена коса и ясни сини очи (с червени жилки напоследък), весели ирландски бръчици по слепоочията, волеви устни и още по-волева трапчинка на брадата. Понякога сутрин се гледаше в огледалото и си мислеше, че като навърши шейсет години, ще зареже църквата и ще замине за Холивуд да затъмни славата на Спенсър Трейси.