Сейлъмс Лот

— Сбогом, мистър Плъх — каза Дъд и се прицели внимателно.

Бам! Плъхът се преметна и затрепера.

Дъд се приближи и го побутна с тежкия си работен ботуш. Дишайки мъчително, плъхът със сетни сили захапа подметката.

— Копеле — кротко промърмори Дъд и му смаза главата.

Приклекна, загледа се в плъха и кой знае защо си помисли за Рути Крокет, която не носеше сутиен. А като вземеше да се разкарва с прилепнал пуловер, направо й се виждаха зърната на гърдите, щръкнали от триенето във вълнената плетка и ако човек можеше да награби тия цицки и да ги разтърка мъничко, съвсем мъничко, онова пиче щеше да се изпразни като ракета…

Той вдигна плъха за опашката и го полюшна като махало. Какво ще речеш, ако ти го пъхнем тоя плъх в чантичката, Рути? Непреднамерената двусмислица го развесели и той се изкикоти пискливо, клатейки странно, несъразмерната си глава.

Запокити плъха далече навътре в сметището. От замаха се завъртя и зърна нечия фигура на петдесетина крачки от себе си — висок и извънредно мършав силует.

Дъд избърса длани в зеления си панталон, поопъна колана и закрачи нататък.

— Сметището е затворено, мистър.

Човекът се завъртя към него. Заревото на мъждукащия огън огря замислено лице с високи скули. Косата беше бяла, прошарена на места със странно мъжествени стоманеносиви кичури. Непознатият я бе отметнал от високото си восъчнобледо чело като някой от ония педали, пианистите. Очите му събираха червеното сияние на жаравата и изглеждаха кръвясали.

— Тъй ли? — любезно запита човекът и макар да имаше великолепно произношение, в гласа му звучеше лек акцент. Трябва да беше жабар или немчуга. — Дойдох да погледам огъня. Прекрасен е.

— Вярно — рече Дъд. — Тукашен ли сте?

— Да, отскоро съм жител на вашето прекрасно градче. Често ли стреляте по плъховете?

— Доста претрепах напоследък, Навъдили са се с милиони, ситните копелета. Слушайте, вие да не сте онзи, дето купи Марстъновия дом?

— Хищници — каза непознатият и застана с ръце зад гърба. Дъд изненадано забеляза, че тоя тип е съвсем изтупан — с костюм, жилетка и прочие. — Обичам нощните хищници. Плъховете… кукумявките… вълците. Има ли вълци по тия места?

— Тц — каза Дъд. — Преди две години един образ от Дърхам застреля койот. И разни подивели кучета гонят елените.

Непознатият презрително махна с ръка.

— Кучета. Жалки твари, които подвиват опашка и скимтят щом чуят човешки стъпки. Бива ги само да хленчат и да се подмазват. Да се изкормят всички, това бих казал. Да се изкормят всички.

— Е, не съм чак на това мнение — каза Дъд и неуверено пристъпи напред. — Винаги е приятно някой да дойде и да си подрънкаме, разбирате, обаче в неделните дни сметището се затваря в шест, а вече минава девет и половина…

— Несъмнено.

И все пак непознатият не проявяваше намерение да си тръгва. Дъд помисли, че този път печели по точки пред цялото градче. Всички се чудеха кой ли е шефът на онзи Стрейкър, а ето, че той бе узнал пръв — навярно, ако не се брои Лари Крокет, който умееше да си затваря устата. При следващото си посещение в града за патрони при онзи женчо Джордж Мидлър, щеше да каже небрежно: по-миналата вечер срещнах новия тип. Кой? Абе, нали знаеш. Оня, дето купи Марстъновия дом. Свестен образ. Малко на немчуга ми мяза по приказката.