Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
Този път аз не само прескочих прага и излязох навън, но и закрачих бързо към дома. Обяснете си го, както щете, но аз чувствувах, че един от тях или пък и двамата заедно ме бяха смъртно обидили. Едва направил няколко крачки надолу по улицата, аз чух как детективът ме догонва.
— Благодаря ви за това запознанство, мистър Бетъридж — каза той. — Задължен съм на тая жена за едно съвсем ново откритие. Мисис Йоланд ме озадачи.
Аз бях готов да му отговоря твърде остро: бях му много сърдит, защото бях сърдит на себе си. Но когато той каза, че бил озадачен, аз се усъмних дали действително бях причинил такава голяма вреда. Ето защо си мълчех и чаках да чуя нещо повече.
— Да — продължи мистър Къф, сякаш бе прочел мислите ми в тъмнината, — вместо да ме насочите по следите, вие, мистър Бетъридж (понеже съчувствувате тъй много на Розана, може би ще се радвате да чуете това), вие ме отклонихте от тях. Делата на тази девойка днес, разбира се, са достатъчно ясни. Тя е наставила двете синджирчета и завързала единия им край към куката на тенекиената кутия. После е потопила кутията във водата или пък я е заровила в пясъка. Другия край на синджирчето е завързала на някое място под скалата, известно само на нея. Тя ще остави кутията там дотогава, докато се приключи с провежданото сега дознание; а след това ще може спокойно да я извади от скривалището — тогава, когато намери за добре. Дотук всичко е съвсем ясно. Но — прибави детективът и аз за пръв път забелязах в гласа му нотка на нетърпение — въпросът е, какво, по дяволите, е скрила Розана в тази кутия?
Аз си помислих: „Лунния камък“, но на глас казах само:
— Нима не се досещате?
— Не е диамантът — отвърна той. — Целият мой житейски опит отива по дяволите, ако Розана Спирман е взела диаманта!
Когато чух тия думи, мен отново ме нападна пъклената детективска треска. И заинтересован от тази нова загадка, аз дотолкова се забравих, че прибързано извиках:
— Изцапаната дреха!
Сержант Къф се спря изведнъж в тъмнината и сложи ръка върху моята.
— Когато хвърлят нещо в тези ваши Подвижни пясъци, излиза ли то някога отново на повърхността? — попита той.
— Никога! — отвърнах аз. — Било то леко или тежко нещо, веднъж хвърлено там, Подвижните пясъци го поглъщат завинаги.
— Известно ли е това на Розана Спирман?
— Тя знае това не по-зле от мен.
— Значи тя е трябвало само да увие един камък в изцапаната дреха и просто да я хвърли сред Подвижните пясъци — каза детективът. — Няма никаква причина да я скрива и все пак тя несъмнено я е скрила. Тогава възниква въпросът — прибави той, продължавайки да върви, — какво именно представлява изцапаната дреха; фуста или нощница? Или пък е някакъв друг предмет, който трябва да бъде съхранен на всяка цена? Мистър Бетъридж, ако нещо не ми попречи, аз трябва утре да отида във Фризингхол и да разбера какво точно си е купила тя в града, какъв материал си е доставила тайно, за да си ушие нова дреха и да замести с нея изцапаната. При настоящото положение на нещата всяко мое напускане на дома е риск; но още по-голям риск е да продължаваме да действуваме слепешката. Извинете, че съм малко нервен; загубил съм уважението към себе си — позволих на Розана Спирман да ме надхитри.
Когато се върнахме в къщи, слугите вечеряха. Първият човек, когото срещнахме на двора, беше полицаят, оставен от инспектор Сигрейв на разположение на мистър Къф. Мистър Къф го попита дали Розана Спирман се бе прибрала. Да. Кога? Преди около един час. Какво е правила? Отишла горе да си свали шапката и мантията, а сега спокойно вечеря заедно с другите слуги.
Без да продума повече и продължавайки да се чувствува все по-подтиснат, мистър Къф се отправи към задната част на къщата. Отминавайки в тъмното черния вход, той продължи да върви нататък (макар че аз го повиках), докато най-после се спря пред върбовата портичка, която водеше към градината. Когато отидох при него, за да го върна назад, аз видях, че той внимателно се взираше в един от прозорците на етажа, където се намираха спалните.
Вдигнах глава и видях, че предмет на неговото наблюдение беше прозорецът на мис Рейчъл и че светлината зад този прозорец се местеше ту назад, ту напред — сякаш в стаята ставаше нещо необикновено.
— Не е ли това спалнята на мис Вериндър? — попита мистър Къф.
Аз му отговорих утвърдително и го поканих да дойде с мен на вечеря. Сержантът не се помръдна, а промърмори нещо, че обичал да диша свежия вечерен въздух. Оставих го да се наслаждава на природата. Когато се връщах назад, дочух откъм върбовата портичка „Последната лятна роза“. Мистър Къф бе направил ново откритие! И причината за това беше прозорецът на младата господарка! Последната мисъл ме накара да се върна отново при детектива с учтива забележка, че сърцето не ми позволява да го оставя самичък.