Лунният камък
- Автор: Колинс Уилки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Милев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунният камък». Краткое содержание книги:
Заплетеният и динамичен сюжет на книгата грабва още от първите страници.
Лунният камък е магнетичен жълт диамант, украсявал някога челото на индуския бог на Луната. Но попаднал веднъж в ръцете на простосмъртни, диамантът, както се твърди, носи проклятие.
Полковник Хърнкасл решава да подари диаманта на своята племенница Рейчъл за осемнайсетия й рожден ден. През нощта след празненството ценният подарък изчезва от индийското шкафче на мис Рейчъл. За всичко, свързано с историята на Лунния камък, разказват един след друг героите в романа.
Уилки Колинс въвежда читателя в света на изисканите обноски, където се оказва, че никой не е толкова благопристоен…
— Все пак може да се каже нещо в полза на вашия морски изглед — забеляза той. — Ето едни женски следи, мистър Бетъридж! Нека ги наречем следи на Розана, докато не открием неопровержими доказателства за нещо друго. Много неясни следи, забележете — умишлено объркани, бих казал. О, бедничката! Тя познава не по-зле от мен предателските качества на пясъка! Но не е ли заличавала следите си много бързо? Струва ми се, да. Ето че тук една следа иде откъм Кобс Хол, а другата отива обратно. А това не е ли носът на нейната обувка, дето показва право към водата? И не виждам ли отпечатъците на два тока надолу по брега, близо до водата? Не желая да оскърбявам вашите чувства, но мисля, че Розана е доста хитра. Изглежда, че тя е възнамерявала да отиде на същото онова място, откъдето идем и ние, без да остави на пясъка следи, по които може да бъде проследена. Не трябва ли да допуснем, че тя е газила през водата, докато е стигнала онази издадена скала зад нас, и се е върнала по същия път, а после отново е тръгнала по брега натам, където все още личат следите на нейните токове? Да, ние ще допуснем това. То очевидно се съгласува с моето предположение, че когато е напуснала хижата, е носела нещо под мантията си. Не, не за да го унищожи — защото тогава за какво са били всичките тия нейни старания да ми попречи да открия мястото, където е свършила нейната разходка? А за да го скрие тук някъде — ето това, мисля, е по-правилната догадка. Може би, като отидем в хижата, ще узнаем какво именно е изнесла?
При това предложение моята детективска треска изведнъж изчезна.
— Аз не съм ви нужен — рекох. — Каква полза можете да имате от мене?
— Колкото повече ви опознавам, мистър Бетъридж — каза сержант Къф, — толкова повече добродетели откривам у вас. Скромност! О, господи, колко рядко се среща скромността на този свят! И колко много от тази добродетел се крие у вас! Ако аз отида сам в онази къща, стопаните ще онемеят и едва ли ще отговорят на първия ми въпрос. Ако отида заедно с вас, аз ще им бъда представен от един уважаван съсед и разговорът ще протече непринудено. Така виждам аз тази работа. А как я виждате вие?
Понеже не можах да измисля по-подходящ отговор тъй бързо, аз се помъчих да спечеля време и го попитах в коя къща иска да отиде.
Когато детективът описа мястото, аз тутакси познах къщата на рибаря Йоланд, който живееше там с жена си и двете си възрастни деца — син и дъщеря. Ако погледнете малко назад, вие ще си спомните, че когато за пръв път ви представих Розана Спирман, аз споменах, че разхождайки се по Подвижните пясъци, тя се отбиваше сегиз-тогиз при свои приятели в Кобс Хол. Тия нейни приятели бяха Йоландови — почтени, достойни хора, които правеха чест на цялата околност. Познанството на Розана с тези хора започна с тяхната куца дъщеря, която съседите наричаха Купичката Люси. Между двете сакати девойки очевидно се бяха развили силни приятелски чувства. Както и да е, макар че Йоландови и Розана се виждаха рядко, отношенията между тях всякога биваха топли и дружески. Обстоятелството, че детективът Къф бе проследил девойката до тяхната хижа, ме накара да погледна с други очи на неговата молба да му помогна. Розана просто бе отишла там, където често имаше навика да ходи; и да се докаже, че тя е била в компанията на рибаря и неговото семейство, това означаваше да се докаже, че в това нейно посещение нямаше нищо престъпно. И ако аз изпълнех молбата на сержант Къф, това щеше да бъде повече в интерес на девойката, отколкото в нейна вреда. Ето защо аз се съгласих.
Тръгнахме към Кобс Хол; и докато беше още светло, ние продължавахме да виждаме следи по пясъка.
Когато стигнахме къщата, оказа се, че рибарят и синът му бяха излезли на лов; а Куцичката Люси, винаги слаба и уморена, си почиваше горе в стаята. Добрата мисис Йоланд ни посрещна сама в кухнята. Като чу, че сержант Къф е прочут човек от Лондон, тя сложи бутилка холандски джин и две нови лули на масата и не сваляше очи от детектива, сякаш не можеше да му се нагледа.
Аз седнах спокойно в ъгъла и зачаках да чуя как детективът ще насочи разговора към Розана Спирман. Неговият обиколен похват на разговор в този случай се оказа премного заобиколен. Как се справи с тая работа — тогава не можах да си обясня, нито пък бих могъл и сега. Той започна с кралското семейство, с методистите, с цената на рибата и премина (по своя меланхоличен и прикрит начин) към изчезването на Лунния камък, към злобния характер на нашата първа домашна прислужница и към жестокото държане на прислужниците изобщо към Розана Спирман. Стигнал по този начин до главния въпрос, за себе си той само каза, че събира някои сведения във връзка с изчезването на диаманта — отчасти, за да го намери, и отчасти, за да освободи Розана от несправедливите подозрения на нейните врагове в нашия дом. Четвърт час след нашето настаняване в кухнята добрата мисис Йоланд вече бе уверена, че разговаря с най-добрия приятел на Розана и подканяше мистър Къф с холандски джин, за да се поободри и поразвесели.