Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Ято птици излетя от дърветата и с крясъци започна да кръжи над тях. Тръпка на страх охлади потта по гърба му. Птиците се виеха и кръжаха, но всичко изглеждаше наред. Селянинът се бе превил над плуга, воловете продължаваха да теглят. Муран извика на слугите отпред да бъдат нащрек, извърна се на седлото и намръщено погледна двамата млади коняри, които продължаваха да се удрят с тоягите си. Те навлязоха в тъмната сянка на горичката и Муран впи поглед в зеленината. Сега селянинът си почиваше над плуга, но не беше облечен като селянин, туниката му не беше от домашно тъкано платно. Не носеше ли кожена поличка и колан с меч?
Муран дръпна юздите, извика да предупреди слугите отпред, но беше твърде късно. Единият беше прострелян със стрела в гърба, другият в гърдите; двамата се строполиха, давейки се в собствената си кръв. Вместо да отстъпят, двамата млади коняри отзад едва не се хвърлиха в градушката стрели, а от дърветата изскочиха някакви наподобяващи демони фигури, въоръжени с мечове, тояги и брадви. Муран сграбчи юздите на коня на Александър. Нападателите в гротескните си маски се скупчиха край тях. Муран и Александър измъкнаха мечовете си и започнаха да секат, но напразно. Мъжете наближаваха и удряха с ками и тояги. Заплашен от един от нападателите, Муран чу как зад него някой диша задъхано.
Втренчен в него, с пребледняло лице и очи, черни като отчаяни езера, Александър се превиваше от ужасните рани в бедрото и стомаха. Младият мъж отвори уста да каже нещо, после се килна встрани и падна от коня. Червената мъгла на бойната ярост се спусна пред очите на Муран. Той замахна с меча си. Нападателите го притискаха, един насочи дебел кол към него и за да избегне удара, Муран не обърна внимание на друга сопа отзад. Зашеметяващият удар по главата го принуди да залитне на седлото. Виковете отекваха все по-отдалеч, потъваха в бученето в ушите му и той с трясък се стовари върху посипания с камъчета черен път…
Клавдия закусваше в градината, когато в „Магариците“ пристигна вестоносец с потно лице и ужасната новина, че Александър, единственият син на военачалника Аврелиан, е бил убит в засада на един черен път извън вилата. Четирима слуги също били убити, Муран бил тежко ранен, а военачалникът Аврелиан и жена му Урбана не били на себе си от мъка. Клавдия отмести паницата и чашата; слушаше, замръзнала от ужас, как слугата описваше нападението, смъртта на младия наследник, убийството на четиримата слуги от охраната и раняването на Муран; как гладиаторът оцелял и се довлякъл обратно във вилата с трупа на Александър, преди да припадне. Вестителят разказа също и за смъртта на двамата ветерани, ужасяващо убити в баните на вилата. Клавдия почувства, че собствените й страхове всеки момент ще избухнат, но не можеше нито да крещи, нито да плаче. Искаше да се свие в стаичката си и да се скрие. Задъха се, когато вестителят й съобщи, че господарката Урбана я викала. Самата императрица вече пътувала към вилата. Полибий, който подслушваше разговора, предложи да я придружи. Клавдия не отказа, само добави, че добре ще е и тежковъоръженият Океан да тръгне с тях.
Те наеха коне от една конюшня наблизо и тръгнаха по утринните улици. Клавдия не виждаше нищо край себе си. Не чуваше поздравите на минувачите, нито шума и гълчавата, докато търговци отваряха сергиите си. Скърцането и острите звуци на талигите, безбройните различни миризми от тълпите, които приветстваха деня, не означаваха нищо за нея. Единственото, което искаше, беше по-скоро да стигнат до вилата на Аврелиан, да се убеди, че Муран е добре, и да се опита да осмисли ужасите, които се бяха случили. През целия път не промълви нито дума, нито погледна встрани, не разбра дори, че минават през градските порти, или че пред нея вече се простират селските околности. Полибий се опита да я заговори, но Клавдия упорито продължи да мълчи.
Когато стигнаха вилата на Аврелиан, вече се виждаха знаците на обявената жалейка. По върха на колоните бяха поставени кипарисови клонки, от портите висяха черни драперии; вратарят гледаше с натежали очи, дрехите му бяха раздрани, обляното му в сълзи лице бе посипано с пепел. По същия начин изглеждаха и другите прислужници, които срещнаха, докато вървяха по пътя към огромното открито пространство пред величествените колонади. Вилата се бе превърнала в гнездо на кошмари.