Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Клавдия тъкмо се канеше да се върне в градините, да седне и да обмисли събитията, когато вилата бе разтърсена от още по-ужасени писъци и викове, които приглушиха оплакванията. Тя остана като вкопана на мястото си, когато от задната част на дома се разнесоха сърцераздирателни вопли. Слуги, роби и освобожденци, потресени от собствената си мъка, се разтърчаха при новото нещастие. Малко по-късно икономът се върна, придружен от Леарт; изражението върху лицата на двамата говореше за още една трагедия.
— Военачалникът Аврелиан! — извика задъхан Леарт. — Намериха го мъртъв от сърдечен удар! Беше се затворил в библиотеката да се отдаде на скръбта си. Ела…
Клавдия тръгна след тях по разкошно мебелираните галерии към библиотеката. В едно петно от светлина, струяща през прозореца в другия край, се бе проснал военачалникът Аврелиан. Край него бяха коленичили Урбана и Касия. Двете се поклащаха напред-назад, толкова погълнати от тежката си печал, че никоя от тях не се възпротиви, когато Клавдия се промъкна сред прислужниците и клекна до тялото. Лицето му бе синьобяло, очите отворени, устата зееше пред ужаса на внезапната смърт. Клавдия бързо се огледа наоколо. Не видя нито чаша с вино, нито храна, освен един разгънат на масата ръкопис. Урбана хълцаше, без да може да спре. Касия бе коленичила до нея с ръка през раменете й, втренчено загледана в трупа. Клавдия пипна лицето на мъртвия мъж; беше студено. Наведе се и подуши устата му: не миришеше на нищо, освен на вино. Отдръпна се, когато лекарят, който се грижеше за Муран, се втурна в помещението с торбичка през рамото. Той опипа шията и китката на Аврелиан; натисна стомаха и гърдите, загледан в изцъклените мъртви очи. Умелото му и спокойно поведение направи впечатление на Клавдия.
— Внезапен сърдечен удар! — заяви той. — Военачалникът Аврелиан дойде тук да се отдаде на скръбта си; болката и потресът трябва да са били твърде силни за него.
— Имаше ли слабо сърце? — обади се Клавдия сред хълцанията на двете жени.
Лекарят направи знак с глава към вратата, после нареди на прислужниците да не помръдват, преди да се върне.
— Военачалникът Аврелиан имаше ли слабо сърце? — повтори въпроса си Клавдия, когато двамата вече бяха извън библиотеката.
Лекарят гледаше тавана, сякаш омагьосан от резбите по него. Клавдия видя колко силно развълнуван и неспокоен е мъжът.
— Ти знаеш коя съм аз! — каза тя. — Клавдия, служителка на…
— Знам коя си, Клавдия! — лекарят внимателно я погледна със зелените си очи. Беше хубав мъж с високи скули и тънки устни. Клавдия явно имаше пред себе си умен, наблюдателен човек, който говореше малко и имаше собствено мнение. — Знам коя си! — повтори той. — Военачалникът Аврелиан ми каза за теб. Роден съм в Британия, името ми е Каска. Учил съм в училищата на Родос, Салерно и тук, в Рим. Служа при военачалника още от оттеглянето му. Аз съм не само негов лекар, но и близък приятел, негов съветник; някой би казал дори личен слуга. — Лекарят внимателно подбираше думите си. — Сега, господарке — пристъпи той, — да отговоря на въпроса ти. Военачалникът Аврелиан беше много добър човек; под рязкото му поведение се криеше благородно сърце, но в същото време беше и слаб. Бе изкарал дълга и тежка служба в Британия и на други места. Синът му от неговата първа жена, Александър, беше неговата гордост и радост, и неговата смърт означаваше краят на света на Аврелиан, краят на собствения му живот. Подозирам, господарке, че той не е искал да живее повече, а е желаел да се присъедини към сина си в какъвто и да е живот, който съществува след смъртта. — Лекарят направи няколко крачи, после се върна и застана толкова близо, че Клавдия можеше да усети мириса на отварата от билки, в която бяха изпрани дрехите му. Той докосна челото си. — Аз съм лекар, Клавдия, умея да наблюдавам и навярно мога да ти кажа какво не е наред с тялото, но не мога да ти кажа какво става в съзнанието или душата, както го наричат. Военачалникът Аврелиан бе опустошен от смъртта на Александър — такава ужасна смърт, да попаднеш в засада на един селски път и да те намушкат…
Клавдия вдигна ръка да го спре.
— Какво има, господарке?
Тя го дръпна за туниката, двамата се отдалечиха от прага и отидоха до отворения прозорец, който гледаше към малък вътрешен двор.