Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Клавдия любопитно огледа готвача; пиктът тъжно отвърна на погледа й. Стараеше се да изглежда колкото е възможно по-чист и спретнат, но туниката му беше оръфана и на петна. Тя забеляза белег от изгорено на лявата му ръка, намазан с мазнина, навярно гъша мас.
— Не винаги са те наричали Целад, нали? — усмихна му се тя.
Пиктът й се усмихна в отговор и показа красивите си здрави зъби, някои остри като на куче.
— Племенното ми име е Огадимла! — дрезгаво отговори той. — Идвам от племе, което живее далеч на север от „Голямата стена“. — Замълча и сви рамене: — Не съм чак такъв воин. — После се засмя: — О, мога да ти разкажа някои страшни истории, но истината е, че нашият вожд, истински глупак, харесваше как готвя. — Целад замълча, сякаш събираше мислите си. Говоримият му латински беше правилен, въпреки че трудно произнасяше някои букви и думи. — Вождът харесваше храната, която му приготвях, затова винаги ме включваха в бойния отряд. О, тогава изглеждах добре! — Той подръпна брадата си. — Брадата ми беше тъмна като нощта. Можех да квича като шопар, да вия като вълк. — Внезапно се наведе напред с лице към Клавдия и изрева: — Можех да бъда страшен като мечка.
Клавдия се засмя и плесна с ръце.
— Както и да е, за твое сведение, преди четиринайсет или петнайсет години сред племето ми се разчу, че римляните още се бият помежду си и че и някои от нас може да се облажат с добитък, жени и съкровища. Бойни отряди се връщаха, натоварени с плячка, и главният вожд реши, че също може да опита късмета си. Ние потеглихме на юг, все храбри воини. Когато доближихме „Голямата стена“, укреплението беше изоставено, а портите зееха отворени. Вмъкнахме се вътре, в открития вътрешен двор, но там нямаше почти нищо за грабене. Продължихме да напредваме навътре през местността, вървяхме сутрин или късно нощем, като се държахме встрани от главните пътища. Понякога минавахме край някоя изоставена вила, която оплячкосвахме. Всички искахме да се върнем обратно, нещо наистина не беше наред, но вождът ни продължаваше да настоява; заяви, че ще се върне у дома, натоварен с богатства, и бе решен да го направи.
— Краят скоро настъпи и то не заради римляните. Поехме на изток към крайбрежието, за да ударим по рибарските селца или някоя вила, обаче попаднахме в засада на пирати. Вече достатъчно се бяхме наиграли на воини; искахме да се върнем в селото си, затова отстъпихме на север, но бяхме уморени и се изгубихме. Скоро се сблъскахме с отряд римски конници, които претърсваха околностите, и можеш да предположиш какво стана. Пипнаха ни на открито, нищо не можехме да направим. Аз просто захвърлих тоягата и се свих на земята. Римляните се върнаха, вързаха ме и станах роб, когото продаваха ту на този, ту на онзи. Отначало мислеха, че съм страшен боец, но аз скоро им показах какво всъщност умеех. Както и да е, войските почнаха да се изтеглят, гражданската война свършваше. Бях роб на един трибун, който работеше във военните кухни; той ме доведе в Рим, но не ме искаше и ме продаде. Купи ме Валерий, единственият добър човек, когото съм срещал — пиктът скръбно добави: — Благороден мъж. Всъщност той ме науча да готвя по римски. Усъвършенствах се, но сега той е мъртъв и аз пак се скитам под небето.
— Салуст каза ли ти защо искам да се срещна с теб?
Целад издаде напред долната си устна и поклати глава.
— Може би искаш да наемеш готвач?
Клавдия погледна през рамо към кръчмата; и една мисъл мина през ума й.
— Може би — усмихна се тя, — но първо да ти кажа защо си тук.
Тя накратко разказа за убийствата на тримата ветерани и как са били обезобразени телата им. Целад я изслуша, като от време на време си промърморваше нещо.
— Какво искаш да направя, господарке? — попита той, когато тя свърши. — Аз не съм убиец. Казах ти, че не съм боец.
— Нали пиктите поругават така телата на мъртвите си врагове?
— И да, и не. Нека ти кажа. Първо, чувал съм тази история.
Клавдия се наведе напред:
— Имаш предвид Златната дева?
— О да! — кимна Целад. — Не забравяй, че макар да живеехме в пустошта, племената непрекъснато търгуваха помежду си. На юг, през морето, бяха скотите; те са червенокоси, а ние пиктите сме тъмни. Ние търгувахме със скотите, сключвахме договори и брачни съюзи. Някои от жените им — печално добави той, — са наистина много красиви, съвсем различни са от нашите, с прекрасна кожа, сини очи и коси като слънцето. Чухме, че някакъв главен вожд се оженил за една от техните принцеси, но такива истории бяха много. С времето всички племена жадно гледаха на юг, като се надяваха на богата плячка.