Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
Операторът обаче го гледаше, сякаш ей-сега щеше да го наругае: Ти ли бе? Да не си решил да правиш рекламация? Точно ти ли се намери да ни продаваш фасони, я се виж какво представляваш!
Нямаше друго спасение, освен смеха, но той беше толкова обезсилен от меланхолния пристъп, че едва постигна една измъчена усмивка. Едва смогна и да се вдигне от специалния диван, който трудно пускаше пациентите си.
— Признавам, добре сте ни подхванали. Отделният човек трудно се управлява, но колективният наистина е лесен за манипулиране.
— Старата магия на модата — пригласи на усмивката му лекарят и също се изправи. — И на рекламата.
— А каква ще е тенденцията за следващия сезон, ако не е тайна? — запита етологът, подавайки ръка за сбогом; единствено това му хрумна, за да придаде повече достойнство на оттеглянето си.
— От вас не бих я скрил, но ми е трудно да я предвидя. Ние все пак се и нагаждаме към потребностите, а още не са готови статистическите проучвания. Струва ми се обаче, че романтичната ще се задържи. Доста е устойчива засега потребността от нежност и красота.
— Доколкото ми е известно, има и отдел за жени. Те пък какво търсят? Или по-точно: какво сте им внушили да търсят?
— Аз работя само тук, женският е другаде, но и там е почти същото. Поомръзнало им е изглежда, на жените баналното равноправие…
— Довиждане, докторе! Много ви благодаря — прекъсна го етологът и прекалено силно му стисна ръката в стремежа си да избяга по-бързо. — Довиждане и на вас, млади момко! — подвикна той на оператора, но не му подаде ръка, защото още го мразеше.
— Беше голяма радост за мен — подхвърли лекарят и озадачено погледна към оператора, защото пред тях нямаше вече никой.
Въпреки многогодишната си практика в психосексологията, не бе разбрал кое прогони така внезапно знатния му гост.
А знаменитостта тичаше вече из улиците — от въздушното такси бе запомнил посоката. Повече време щеше да загуби, ако би се заел да търси превоз по това време на нощта. Тичаше и задъхано се заканваше да отиде направо. Колкото и да е неприлично! И да звъни, докато му отвори! Имаше си хас и тя да си е поръчала робот! Защо одеве си отиде такава спокойна и насмешлива? Не, това би било чудовищно…
В асансьора обаче той натисна бутона за собствения си етаж. Не посегна и към компютъра, за да я повика видеофонно — бе надделяло все пак доброто му възпитание и втълпяваното му уважение към свободата на другия човек. А покрай тях сигурно бе се обадило и прастарото чувство за самосъхранение на илюзиите, което наричаме собствено достойнство. Само дето не посмя да влезе в салона с розовия диван. Стори му се пълен с голи и разчекнати Миранди.
Дали не можеше да се спи в кабинета? Ако сместеше там някое от надуваемите канапета… Но не успя и да го надуе, защото го изтърва при звъна на видеофона.
— Здравей, мили! Спиш ли вече?
Незапушеното канапе шумно изпусна въздуха си, сякаш му шъткаше: „Шъъът, чуваш ли, Миранда се обажда!“
Тя не бе включила на образ, убедена, че той не се намира в кабинета си, а на любимия си розов диван, и диктуваше на записния автомат, който утре щеше да му предаде думите й:
— Спи, спи, мили! Само недей и насън да ми се сърдиш, насън ме обичай, силно, силно!…
Не беше изкуствената Миранда, на нея той нямаше за какво да се сърди, пък и тя вече не съществуваше. Поне не под това име.
— … Утре можеш пак да ми се сърдиш, пък аз ще целуна дланите ти, които и сега усещам как ме галят, ще ги напълня със сълзи и ще те помоля за прошка…
Беше съвсем според тенденцията за сезона! Той рязко натисна копчето за двустранна връзка и издума дебело:
— Слушай, Миро, я не се втелявай!
— Какво? Какво да не се? — уплаши се гласът на момичето.
— Наскоро го срещнах в една древна книга. Ще рече: не се прави на теле!
— Значи още ми се сърдиш?
— За какво да ти се сърдя?
— За моя невъзможен характер.
— Щом съществува, значи е възможен.
— Хей, ама ти май не ми се сърдиш — зарадва се Миранда. — Спи ли ти се сега?
— С тебе не.
— Ето пак! Защо си такъв?
— Какъв съм?
— Примитивен, груб, циничен…
— Защото няма кой да ме облагороди. Пък сега, казват, било много модерно да бъдеш такъв.
— Глупости, модерно! Попитах те, защото на мен никак не ми се спи. Искаш ли да се поразходим из парка? Не знаеш каква пролет е нацъфтяла сега там! А и една нощ е навън — хубава, и едни звезди…