Копелето на Истамбул

— Още една допирна точка — усмихна се Армануш.

У леля Зелиха имаше нещо, което ѝ бе харесало веднага. Дали начинът, по който се обличаше — с тези скандално къси поли, с фрапантната халка на носа и прекалено силния грим, който си слагаше? Или беше погледът ѝ? Гледаше така, че си убеден — ще те разбере, без да те съди.

— Вижте, имам адреса на къщата. — Армануш извади от джоба си лист хартия. — Баба ми Шушан се е родила в тази къща. Ако можете да ми помогнете и да ме упътите, бих искала някой път да отида да я видя.

Леля Зелиха надзърна да види какво пише, а Ася забеляза, че леля Фериде е притеснена. Тя хвърляше панически погледи към открехнатата балконска врата и явно беше развълнувана — като човек, който е изправен пред опасност, а не знае в коя посока да хукне.

Ася се наведе на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, и пошушна на лудата си леля:

— Ей, какво има?

Леля Фериде също се наклони на една страна, към пилафа, над който се виеше пара, сетне прошепна със странни пламъчета в сивозелените очи:

— Чувала съм, че арменците се връщали в старите си къщи, за да копаят и да търсят в тях ковчежетата, които дядовците им са скрили преди да избягат. — Тя присви очи и повиши мъничко глас. — Злато и скъпоценности — допълни задъхана и замълча, за да помисли и да постигне някакво съгласие със себе си. — Злато и скъпоценности!

Трябваше да минат още няколко секунди, докато Ася схвана какво говори леля ѝ.

— Знаеш какво имам предвид, това момиче тук е дошло да търси ковчеже със съкровища — добави развълнувана леля Фериде — разглеждаше наум съдържанието на въображаемото ковчеже с лице озарено от вкуса на приключението и сиянието на рубините.

— Много си права! — възкликна Ася. — Не ти ли споменах? Когато слезе от самолета, момичето носеше не багаж, а лопата, и тикаше ръчна количка…

— О, я млъквай — тросна се засегната леля Фериде.

Кръстоса ръце и се облегна.

През това време, открила далеч по-дълбока причина за посещението на Армануш, леля Зелиха я попита:

— Значи си дошла да видиш къщата на баба си. Но тя защо е заминала?

На Армануш ѝ се искаше да ѝ зададат този въпрос, но същевременно нямаше желание да отговаря. Не беше ли много рано да им казва? Колко да разкрива? Ако не сега, то кога? И защо изобщо да чака? Отпи от чая. Произнесе отговора безжизнено, почти вяло:

— Били са принудени да заминат. — Веднага щом го изрече, предпазливостта ѝ изчезна. Тя вдигна брадичка и добави: — Бащата на баба — Ованес Стамбулян, е бил поет и писател. Бил е изтъкната личност, уважавана от всички наоколо.

— Какво казва? — Леля Фериде сръчка Ася, тъй като бе разбрала само първата половина на изречението.

— Каза, че е от видно истанбулско семейство — пошушна ѝ Ася.

— Dedim sana altn liralar için gelmiş olmasi… Казвах ли ти аз, че е дошла за жълтици.

Ася завъртя очи, но не чак толкова присмехулно, колкото ѝ се искаше, и отново заслуша съсредоточено разказа на Армануш.