Пепел [bg]

– Съжалявам – рече му тя, заровила лице в ризата на Том. – Моля те, Том, не ме мрази.

– Скъпа, никога не бих могъл да те намразя – отвърна той. Ръцете му прегръщаха Ели, но очите му бяха приковани в Алекс. – Много съжалявам. Ще се постарая никога повече да не те наранявам.

– Аз също. – Ели избърса сълзите си и на лицето ù се появи плаха усмивка. – Запалих огъня.

– Сама ли?

– Съвсем сама. – Алекс преглътна, усетила внезапно, че буца засяда на гърлото ù. – Защо не се измиете? А аз ще сложа закуската.

– Може ли да заведа Мина на разходка? – попита Ели. А когато Том се поколеба, тя додаде: – Ще бъда внимателна. Вчера нали ходихме и всичко беше наред. А тази сутрин се наложи да потърся подпалки за огъня.

– Добре. – Погъделичка я той по гушката. – Не се отдалечавай, чу ли?

– Дадено – отвърна Ели, след което се хвърли на врата му и го изненада с внезапна силна целувка по бузата. – Хайде, Мина! – извика тя и тръгна напред, подскачайки.

Кучето направи три крачки, спря и, махайки с опашка, се обърна и погледна към Алекс.

– Не гледай към мен – рече Алекс на кучето. – Аз трябва да приготвя закуската.

– Мина! – Ели чакаше в избуялата кафява трева, която стигаше чак до кръста ù. Снегът се спускаше над раменете ù като мека фина завеса. – Ела тук!

– Хайде, момиче, върви – подкани я объркано Алекс. А после кучето я изгледа укорително и се спусна след Ели. Алекс се обърна към Том, който се приближи и застана до нея. – Хм, това беше странно. Говоря за кучето.

– Може да е гладно – отвърна разсеяно Том, загледан след детето и кучето, чиито силуети изглеждаха вече размити зад плътното було на завихрените в танц снежинки.

– Наистина държи на теб.

– А аз държа и на двете ви – отвърна той все така загледан подир Ели, въпреки че там не се виждаше нищо друго освен сипещия се сняг. – И наистина мисля нещата, които казах. Никога не бих я наранил, нито пък теб. По-скоро бих... – Той поклати глава.

– Хей. – Отблизо се виждаше, че по страните му е избила трескава червенина; миризмата му беше топла и наситена. Искаше ù се да можеше също като Ели просто да се гушне в прегръдките му, без това да предизвика никакви въпроси. – И аз се чувствам така.

Той сведе поглед към нея, а снежинките полепваха като фини, изящни люспици по косата му.

– Наистина ли?

Бяха съвсем близо един до друг и тя забеляза пулсиращата вена на врата му.

– Да, наистина.

– Тогава искам да ми обещаеш нещо – рече той.

Алекс долови лудешкото силно бумтене на сърцето си.

– Какво е то?

– Обещай, че ако се променя – започна Том, – ще ме убиеш.