Пепел [bg]

– Няма да изоставя дъщеря си. Най-лошото е, че пусна ли я на свобода, може да оцелее, но тогава тя ще се нахвърли върху... – Лари преглътна. – Затова не мога да го направя.

– Какво искаш от нас, Лари? – попита Том.

– Просто не мога... – Лари замахна лекичко с бухалката. – Не мога да го направя. Но вие имате оръжие. Знам, че нямам право да го искам от вас, но ми трябват само два.

– Два какво? – попита Алекс.

– Лари – започна Том – не е нужно да го правиш ти. Бих могъл аз...

– Два какво? – повтори Алекс и тогава разбра. – Не, Том, не бива да му даваш...

– Не. – Лари постави ръка на рамото на Том. – Слушай, ти си един чудесен млад мъж и аз наистина оценявам предложението ти. Но има неща, за които си още твърде млад. Тя е моя дъщеря. Ако някой трябва да го направи, това съм аз. – След кратко мълчание Лари додаде: – Не ме карай да те моля.

Том продължи да изучава с поглед Лари още един миг, след което посегна към зиг зауера и го извади от кобура.

– Том! – опита се да го спре Алекс.

Той не ù отговори. Извади бързо пълнителя, изкара всички патрони с изключение на един, след което го пъхна обратно.

– Какво правиш? – попита Алекс.

Том провери предпазителя, след което протегна ръка, хванал пистолета за цевта.

– Внимавай. В гнездото има патрон.

– Благодаря. – Лари обви дръжката с ръка. – Сега е мой ред.

Том не пусна пистолета.

– Няма нужда да го правиш. Всичко може да приключи с един-единствен патрон.

– Ами угризенията? Нито един родител не бива да живее с такава мисъл. – На лицето на Лари се прокрадна неуверена, тъжна усмивка. – Ще ви дам един съвет. На вас двамата и на момиченцето. Ще се сблъскате с много ярост и страх. Ще срещате хора, които или ще се опитат да ви убият, или ще решат, че струвате, колкото теглото си в злато.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа, че сте застрашен от изчезване вид. Не знам какво става в останалата част от света, но когато тръгнахме на път, в групата ни имаше осем деца и нито едно от тях не оцеля. Затова бъдете много внимателни. – Лари стисна още веднъж рамото на Том. – Хайде, вървете. Ще изчакам, докато си тръгнете.

– Много се забавихте – каза Ели, щом се качиха обратно в камиона. – Той няма ли да дойде с нас?

– Не, скъпа. – Том завъртя ключа в стартера и двигателят откликна с ръмжене. – Реши да остане тук.

– Но защо? – Тогава погледът ù се закова на кръста на Том и тя присви подозрително очи. – Къде е пистолетът ти?

– По-добре да тръгваме – каза Алекс.

Ели плъзна поглед от Том към Алекс и после обратно и Алекс ясно видя момента, в който надеждата в очите ù угасна. Объркването, изписано на лицето ù, отстъпи място на усещането за предателство и долната устна на момичето затрепери.

– Татко никога не би направил такова нещо.

Алекс постави ръка на рамото на момичето.

– Ели, това не е честно.