Пепел [bg]

– Том – изрече настойчиво тя. – Ели...

– Знам. – Том скочи от мястото си, спусна се към палатката, пресегна се вътре и се върна заедно с уинчестъра. Писъкът на свирката прозвуча отново – ясен и отчетлив като лъч ярка светлина в иначе тъмна стая – след което се чу лаят на кучето, слаб, но непогрешим. Том се втурна към обраслото с треволяк поле. – Хайде!

Тя грабна мозберга, вдигна го над главата си и се втурна през буйната растителност след Том, който беше по-висок и с по-дълги крака, така че с лекота би я изпреварил по равното. Да тичаш по асфалт или по утъпкана пътека, беше много по-различно, отколкото да газиш през високата трева, където усещаше ботушите си натежали и тромави сред плетеницата от бурени, които сякаш имаха дълги и жилави пръсти, увиващи се около глезените ù. А далеч пред нея, стигнал вече до гората, Том се спря и се обърна назад.

– Продължавай! – махна му Алекс, чула отново лая на кучето. – Ще те настигна!

Том кимна, след което се обърна и се скри сред дърветата. Минута по-късно Алекс се измъкна от полето, ала от Том нямаше и следа. Границата между полето и гората беше рязка, тревата изведнъж отстъпваше пред плетеницата от храсти, ограждащи дърветата, а по-нататък се разстилаше заглушаващият стъпките килим от борови иглички, вече покрит с пелена от сняг. Някъде отпред Алекс чу кучето.

– Ели? – извика тя и отново се втурна напред. За разлика от полето гората все още тънеше в сумрак, в ранните часове на утрото светлината проникаваше трудно тук и въздухът беше студен и влажен. В него се преплитаха твърде много миризми, така че тя не можа да различни мириса нито на Ели, нито на Том, нито дори на Мина. Свирката изпищя отново, а лаят на кучето прозвуча още по-разпалено, пронизително и почти без да спира.