Златото на Кивира
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златото на Кивира». Краткое содержание книги:
Суайър кимна и дръпна от цигарата.
— Всички, освен Холройд. Обаче това момче е готово да те последва и в действащ вулкан.
Тя се изчерви.
— Мисли каквото си искаш — отвърна археоложката и посочи пясъчниковото плато. — Но онзи тесен каньон е същият, който е открил баща ми. Трябва да е той. И няма друг път. Това значи, че баща ми е минал с двата си коня по тази пътека.
— Съмнявам се.
— Когато си кандидатствал за тази експедиция, ти си знаел, че ще е опасно. Сега нямаш право да се откажеш. Възможно е и ние ще успеем, със или без теб.
— Не — повтори решението си той.
— Значи си страхливец — гневно извика Нора.
Очите на Суайър се разшириха за миг, после се присвиха. Той продължително я изгледа.
— Няма да забравя тия думи — накрая тихо и безизразно каза каубоят.
Ветрецът повя по билото на скалата и два гарвана се издигнаха по въздушните течения, после отново пропаднаха надолу. Нора се отпусна до скалата и опря чело върху дланите си. Не знаеше какво да прави с категоричния отказ на Суайър. Не можеха да продължат без него, а и конете формално бяха негови. Тя затвори очи. Обземаше я все по-силно усещане за провал, ужасен и окончателен. После й хрумна нещо.
— Ако искаш да се върнеш, най-добре да тръгваш — тихо рече тя и го погледна. — Последната вода, за която си спомням, е на два дни път.
На лицето му внезапно се изписа странно смущение. После изруга под нос, осъзнал, че толкова отчаяно нужната на конете вода е в зелената долина пред тях.
Бавно поклати глава и се изплю. Накрая вдигна очи към нея.
— Май че все пак ще стане твоето — каза каубоят. Нещо в погледа му я накара да потрепери.
Върнаха се в лагера по обед. Над групата бе надвиснала осезаема тревога, завързаните на сянка жадни коне пристъпваха и отмятаха глави.
— Случайно не видяхте ли наблизо някое кафене? — с пресилена веселост попита Смитбак. — Адски ми се пие леден чай.
Суайър мина покрай тях и се отдалечи по посока на конете.
— Какво му е? — учуди се журналистът.
— Предстои ни тежък преход — отвърна Нора.
— Колко тежък? — изсумтя Блек и тя отново видя откровен страх в очите му.
— Много.
Археоложката обходи с поглед мръсните лица. Фактът, че неколцина очакваха от нея да им вдъхне увереност, отново я изпълни с колебание. Тя дълбоко си пое дъх.
— Хубавото е, че оттатък хребета има вода. Лошото е, че ще трябва да носим багажа на ръце. После двамата с Роско ще доведем горе конете.
Блек изпъшка.
— Не взимайте повече от петнайсет килограма — продължи Нора. — Не бързайте. Пътеката е опасна даже пеш. Ще трябва да направим по няколко курса в двете посоки.
Блек като че ли понечи да възрази, после се отказа. Слоун рязко се изправи, отиде при багажа и метна на рамо един от самарите. Холройд я последва, като ходеше малко нестабилно, после Арагон и Смитбак. Накрая Блек се надигна от скалите, заслони очи с треперещата си длан и тръгна след тях.
Почти три часа по-късно Нора стоеше на върха на Дяволския гръбнак с другите и си разделяше с тях последната им останала вода. Бяха качили багажа на три мъчителни курса и бяха подредили настрани. Съсипаният от изтощение Блек седеше на една скала, подгизнал от пот и с треперещи ръце. Останалите също бяха уморени. Слънцето се плъзгаше на запад и директно осветяваше горичката от канадски тополи под тях, превръщайки потока в лъкатушна сребърна нишка. Долината изглеждаше невероятно тучна и красива след голата пустош. Нора умираше от жажда.
Обърна се и погледна натам, откъдето бяха дошли. Най-трудното, изкачването на конете, все още предстоеше. „Господи — помисли си тя. — Шестнайсет…“ Болката в крайниците й изчезна, заменена от слабо гадене.
— Нека ви помогна с конете — предложи Слоун.
Нора отвори уста да отговори, ала Суайър я изпревари.
— Не! — излая той. — Колкото сме по-малко, толкова по-малко ще пострадат.
Спуснаха се по пътеката. Мрачният Суайър обърна животните, останали само по оглавници. Единствено неговият кон, който щеше да води, имаше повод.
— Ще ги качим в колона по един — дрезгаво каза той. — Аз ще водя Метиса, ти ще вървиш отзад с Жезъл. Не гледай надолу. Ако някой кон падне, бягай надалеч.
Нора кимна с глава.
— Когато тръгнем, вече няма да можем да спрем. За нищо на света. Дай на коня време да мисли и той ще се панира. Затова ги тикай напред, каквото и да става. Ясно ли е?